Събрани web съчинения
За контакти:
Речник на самотата
Достоверна история
“Моят стопанин четеше много. Винаги съм се чудел как може толкова да чете. Но явно четенето също се превръща в навик, в новоустроено сетиво, което трябва да се задоволява. Чудил съм се и какво толкова чете. Прегънал крак, във всякакви пози той седеше в мен с часове и четеше. И когато се задоми, нищо не се промени. Около него писъци и рев, а той чете. Но какво, какво четеше, какво бе заглавието на милиардите книги, преминали през погледа ми – не мога да ви кажа.
Аз не знам азбуката.”
Фотьойлът на Соломон Йолк

Тази достоверна история би трябвало да започне с нещо, да речем, такова: “В библиотеката бе тихо като на самотен остров – пещерите.” Истината е обаче че в библиотеката не бе особено тихо, а от една точка, радиоточка, течеше политическо предаване, следобедно, напоително, локумаджийско, търкаляха се изтърканите валяци на свръхпознатите думи и фрази, и прочие. Помия. Добавете самоуверено-гражданско-отговорния гласец на радиоводещата, която – като всички свои посестрими и събратя – поставя гласа си така, сякаш е общо кратно на всички гражданско-отговорни гласове в държавата. Абе, цирк. От него хем отърване няма, хем ти си маймуната от последния номер (който рядко се играе, понеже дресьора го сменят по пропорционалната система).

В библиотеката бе и прашно, душно, страшно безтегловно и, отгоре на всичко, книгите, които те зяпат по лавиците, са същите от предния път, и от по-предния, и от по-по-по: безинтересни, пенсионирани. Тези, които търсиш, някой ги е взел. Ако въобще съществуват.

В библиотеката не е като на книжния пазар. Там книгите са червосани, гримирани, лъскави, опънали баджаци, извили мустаци и ти махат с ръка и намигат с оче, позагледаш ли ги. Изложили на показ тялото, за да продадат съдържанието. Някои са същински манекени – вакуумирани с найлон, непозволяващи да ги пипнеш по същество, че ако ги пипнеш, ще им падне украсата. Ако ги поразлистиш малко, ще им падне цената.

А в библиотеката пипай и разлиствай на воля! Стари моми, ергени, разведени и развеждащи се, вдовци, бездетни, юноши, проститутки, учаща се младеж и прочие народ книги са винаги доволни при допир, защото поне ги изтупваш от праха. Библиотеката е единственото място, където можеш да научиш сума неща, дори и без да четеш книгата, а само като я поразлистиш. Така например аз научих, че на някоя си Ирина й дошъл мензисът на еди-коя си дата. Научих го в един разпердушинен том на Любен Каравелов, над заглавието на повестта “Мамино детенце”. А в сборника с трагедии на Шекспир узнах, че убиецът на Хамлетовия баща бил брат му, настоящият в пиесата цар. Явно тази забележка е излязла изпод перото на запален фен на криминалния жанр, който е решил, че посочвайки кой е в дъното на крими-интригата, ще спести времето на бъдещите читатели на точно това книжно тяло. Те могат вече спокойно да прескочат “Хамлет”.

И ще ви кажа кой случай наистина ме сюрпризира. Този път, разбира се, дядо Вазов. Папата на българската литература, пръв в много неща, пръв и тук и во веки веков. Втори том на голямото издание на Вазов, втори том, съдържащ сбирките му 1881-885г., беше от глава до пети изпълнен с поправки. Изправени бидоха всите архаизми, русизми, диалектизми, неологизми и другите -изми, а най-вече всичките безграмотни отклонения от редовната българска реч. Одата “Левски”. “Той биде обесен” станало “Той беше обесен”. “Паисий”: “Сто и двайсет годин” – “Сто и двадесет години”. Или пък в цикъла “Сливница”. В прочутия стих “Българийо, (…) една бе ти достойна зарад тях” това неадекватно “зарад” биде грижливо обработено с коректор и на местото му се видеше къде-къде по-разумеющото се “за”. И едно бяло пятно подир него. Мене ме стресе не дурачеството и пиянството на тоз человек, ни ме раздражи особено хрумванието му. Най ме саштиса упоритостта, трудолюбивостта, търпението и прилежанието на тоя тъпанарин. Колко трудодни, колко знание и сила, и умения и най-сетне, колко мигове от живота са отишли, за да се справи блестящо с тази безумна идея. И тоз човек йоще живей между нас! (Поправено и то на: “И този човек още живее между нас!”) … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … Ако си мислите, че сега плещя врели-некипели, за да ви минава времето, смилете се над мен и си върнете мислите назад. Опитвам се, господа, именно да си сбера мислите и спомените в едно. Припомням си коректури от предния ден, предния следобед, понеже сега е нощ и аз лежа в градската библиотека и в нея наистина е тихо, а на мен главата ми е болница. Цепи ме зверски.

Ако не бях в съзнание, щях да припадна.

Простете за глупостите, но се съгласете с мен. Странно е да лежиш по гръб на мокета в библиотеката, проснат между лавиците; лавици, пълни с книги, гладни за читатели. Гледат те застрашително, дълбока нощ е и само един крехък лунен лъч виси диагонално и осветява точно четвърти и пети том на Достоевски ... … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … Защо ходя в библиотеката, е най-калпавият въпрос, който бих могъл да си задам. Търся нещо да чета, нали така? А защо ми е толкова трудно? Защо вземам по три-четири книги за вкъщи, от тях прочитам най-много една и половина – и то само потпурите? А книгите не са кои да е, а все от сой и въже.

Изчел съм класиката. Познавам имената. Все по-трудно ми става да прибавям нова класика към собствения си фонд, а трябва да я търся на сляпо. Ей така, с обиколки из библиотеката.

Ето, да речем, вземам вкъщи една книга. Зачитам я, след няколко страници ми опротивява нейната познатост, очакваност, тромавост. Не мога да съчетая своята нетърпеливост с търпеливостта (ако изобщо ми тръгне със сюжета) на автора, която е негов професионален дълг. Лошото е, че хич не мога да комбинирам първите страници с моите застояли и вече заблатени очаквания за свежест, новост. И това не защото всичко съм изчел, всичко съм препатил. Не. Класиците дотолкова издигнаха летвата на литературността в моите разум и сетива, че не мога да преглътна дори и порция с по-ниско качество. Включително и порция, сервирана ми от същите тия класици.

И затова аз започвам лека-полека да правя това, което винаги съм мразел: да препрочитам за втори, трети път. Нямам избор. Аз съм книгоман. Без книга губя душевното си равновесие, а с книга, която ми е непоносима, както повечето вече (с това не искам да обидя прекрасните книги, които захвърлям – просто аз не съм вече за тях), губя и вяра в сетивността си. Иначе казано, трескаво си търся дозата. Инжектирам си я вкъщи, набавяйки наркотик от библиотеката. Като не открия нищо ново, заравям се в спомените си, търся там книгата, която ми е нужна в момента, заемам я и я прочитам отново. Ето, вече три пъти съм си инжектирал романите на Достоевски. И колкото и да не ми се живее дълго, само тази мисъл би ме успокоила: ако живея, поне ще прочета Достоевски сто пъти. Той е най-силният наркотик, който съм приемал, и затова говоря за него. А че съм се пристрастил към Фьодор Михайлович, е видно от това, че все още той е единственият, към когото съзнанието ми изпитва перманентен глад. Мога да чета Достоевски във всяка минута, но я ме накарайте да прочета ранното му творчество? До Престъплението и Записките от подземието?

Не мога. Лошо ми е. Там наркотикът не е чист, а е примесен с прах за пране, дето се вика. И не мога … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … Да, има основен проблем. Това, че искам да чета на котата, която съм достигнал във възторга си от книгите. А това е невъзможно, разбира се. За целта трябва да открият в космоса не само живот, нова планета и прочие. Трябва да открият нова литературна класика. И тогава ще заживея нов живот.

А най ме е яд, че знам, че има още много книги, които ще ми осигурят дни неземно удоволствие и това не са само ненаписаните, а написаните – но липсващи в моята библиотека. Човек книгоман трябва да чете на всички възможни езици и да ползва всички възможни библиотеки, за да не заплашва разума си с внезапна смърт от доза пробутана скапана книга. Но аз не съм многоглот, а обикновен едноглот и затова съм принуден да се щурам като сега из библиотеката безумнопразен, бясно да търся дозата си и в крайна сметка да се залъжа с нещо, което като занеса вкъщи, ще погледна, ще го захвърля и ще подивея окончателно. Ето това правя в библиотеката: издирвам скритото някъде из лавиците мое душевно равновесие. Това правя. Ловувам за още чертица поне духовен растеж; за книга, която ще ми повиши нивото на съзнанието с някой и друг сантиметър. Защото сега положението е без изменение. А някъде в горното течение усещам спадане с мегабайти. И като стигна (при по-голяма суша) до критичното си ниво, аз нямам друг избор, освен да си инжектирам свръхдоза. И при кого пак? При Ф. М. Достоевски … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … Точно така!! Сетих се! Ох…

Както лежах на мръсния библиотечен мокет, изведнъж споменът ме връхлетя като куче, изплаши ме, стресна ме и аз подскочих. От това главата ми изпращя, черепът изскърца, всички книги се сляха в едно от жестоката болка; аз грохнах пак на пода, а главата ми кухо тупна и вдигна напластен прахоляк, който ми замрежи очите…

Паднах в несвяст.

Господа.

Сега лежа у дома. Почивам си. Не ми дават да чета. Ще умра. Не, не от болестта. От книгоманията си. Нямам доза. Господи, на кого ме оставяш? Мога да чета само горните записки. Тайно получих лист и химикал. От ангелите навярно.

Пиша, за да има какво да чета. Но при първа възможност ще изгоря всичко написано. Не си заслужава. Далече е от делтата на литературата, в която затънах.

Но преди да ме изоставите, нека ви разкажа какво се случи тогава в библиотеката. През деня, през онзи радиоследобед какво се случи. За краткото свестяване през нощта и повторното потъване в безпаметното горе-долу си създадохте представа.

Предполагам, че любопитството вече излиза като пъпка на носа ви. Няма да ви мъча повече. И без това, ако се измъкна от абстиненцията, никога няма да узнаете нищо.

I

Него следобед влязох в заемната и тръгнах по утъпкания (буквално) път между лавиците. Винаги първо минавах покрай руснаците, там най-често намирах изненади сред изданията след комунизма. Него ден изненади нямаше и аз подминах нататък, като не пропуснах да кимна на Фьодор Михайлович, както ми бе обичаят.

Кимнах му, а ми кимна и той. Сиреч четвърти том като че подскочи. Спрях се, около мен нямаше жива душа, само нейде из лабиринтите се чуваше радио, приглушен шум и потропвания. Взех естествено моментално тома и го отворих.

И го отворих.

И лавиците около мен изгаснаха и се почувствах като в подземие.

Беше студено и лепкаво сухо. В първия момент не можах да преценя какво ме заобикаля, сетивата ми се пренастройваха. Очите ми свикваха. Видях някакво светлинно петно, тръгнах подир него и – лабиринт сякаш – стигнах до врата. Под нея – ивица дневна светлина. И я отворих.

Излязох навън. Падаше гадничък мокър сняг, бях във вътрешен двор явно; в този двор се събираха всички шумове на обитателите в сградата. Мъжки и женски крясъци, дрънкане на китара и писклив тенор, местене на мебели. И някакво почукване. Стресна ме едно дебело: “Что ты здесь делаеш?” (“Какво правиш тука бе, кьорпе!” – така си го преведох.) Измънках нещо си на български. “Ты что – нерусский, что ли…” Казах му, вече на руски, че съм гост. Е, продължих с отговорите, на кого съм гост си е моя работа, не твоя. “А ну-ка поднимайся отсюда, лисчик” – сказал он – пардон: каза той. Това “лисчик” и до сих пор не мога да си го преведа. А може и да не съм чул точно.

Портиерът – това се оказа портиерът на сградата – ме хвана пронизващо за лакътя. И ме задърпа.

Бе странно облечен.

Тоест аз бях странно облечен. Бях попаднал в квартирен дом. Средата на 19 век. Русия. В Петербург.

Достоевски бе още на каторга!

(Тези, които тук ще се подсмихнат и ще спрат да четат, имат правото си. На тях им припомням, че разказвам действителна история, а не си измислям литература. И ако и тоя довод не ги спре да захвърлят това скромно четиво, то им пожелавам приятен ден и до нови срещи.)

II

– Да имаше водчица, господине, да ви почерпя!… Ама на, няма! И няма…

Това го говореше един около петдесетгодишен оплешивял чичо, който се мяташе между вратата и бюфета в единствената стая на неговата фамилия. Жена му – изпита фигура със забрадка, странно свежа забрадка на фона на окъсаните й дрехи – затопляше самовар.

– Чаец има, майко, а? – извика той, Никанор Филимонич, на жена си. А после към мен: – Чаец е останал от Петруша… А захар няма…

(На оцелелите читатели искам да припомня: всяко вербално речево действие оттук докрая става на руски. Това, което четете, е мой приблизителен превод.)

– И дърва няма! – извика вече неопределено Никанор Филимонич и пак се замята.

– Простете, господине – тихо занарежда стопанката, Лавриса Фьодоровна – нашия отец. Него само водката го оправя. А невинаги е било така у нас, той бе екзекутор, службица имаше, ама го изгониха, пропил се бил… Той е добър, добър, ама животът му е тежък. Ето, Петруша идва, носи, ама ние сме много, може ли ни смогна. Освен ей това имаме и една по-голяма, Аглая, тя…

Бабката замълча. “Ей това” бе едно източено дванайсетгодишно девойче, Анечка, най-малкото. Анечка ме бе спасила от портиера долу. Докато онзи ме дърпаше, а аз впрочем така или иначе трябваше да се измъкна от този двор, изведнъж за другата ръка ме стисна една студена ръчица и Анечка се развика на портиера:

– Какво врещиш, той е наш гост!

Портиерът ме пусна, като й изкрещя на свой ред нещо, което няма да цитирам, но което се отнасяше за сестра й и щяло някой ден да се отнася и за Анечка.

В стаята бе студ, макар че в ъгъла имаше малко дръвца. Аз бях само по дънкова риза и зъзнех.

– Мамичко, дай му шала си, той трака със зъби.

Анечка не сваляше очи от ризата ми и изобщо от целия ми дънков вид. И аз реших, ако имам възможност, да й подаря ризата. Но засега си хвърлих отгоре един дебел шал, който Лавриса Фьодоровна измъкна от скрина и нежно разгърна. Никанор Филимонич бе спрял и гледаше, и после пак се замята.

– Държим тези дръвца – извика той – за всеки случай, ако стане съвсем непоносимо… А не знаем Аглая Никаноровна кога ще се върне и дали ще носи пари!

Аглая Никаноровна, доколкото се досетих от думите на портиера, май бе като Соня Мармеладова. А най-големият син, Пьотър Никанорович Кошкин (“Не сте ли чували за него?”, ме попита Лавриса Фьодоровна, докато споменаваше за него и явно очакваше и се надяваше да отвърна утвърдително. Аз, разбира се, казах, че не съм от тук, даже не и от Русия и така нататък.) наскоро прекъснал университета и сега бил нещо като писател-сътрудник на “определени издания”. (Това го допълни Никанор Филимонич, като бе вдигнал многозначителен пръст. И сума ти време се мяташе из стаята с този пръст, без да се усеща очевидно.)

– И Петруша е добър син, но и той живее като нас, но се крие от нас, за да не виждаме положението му – хленчеше, но някак твърдо и без съмнение, Лавриса Фьодоровна. – Добър е той и ако получи пари, бърза първо при нас да дойде, на Анечка сладко да донесе, ей този шал и забрадката са ми от него, захар и чаец носи, и дръвца, и каквото може, ама рядко… И той, горкият, е като нас, и той…

– Майко, няма да плачеш! – извика Никанор Филимонич, но бабката като че не го чу, а продължи:

– И на баща си работа веднъж намери, а той ходи два дена, а на третия се запи…

Лавриса Фьодоровна сякаш наистина заплака, но някак бързо и от само себе си плачът й премина в обикновено клатене на глава.

Честно казано, аз много-много не отбирах все още къде съм попаднал и какво става. Ясно, Русия, ясно град, но кой, коя година? Затова извиках с пръст Анечка и, чудейки се какво, казах й:

– Анечка, аз ще намеря батко ти Петруша и ще му дам моята риза, да ти я донесе, от мен – подарък. (Очите й светнаха.) Разбира се, разбира се… Но помогни ми! Кажи… в кой град се намирам?

– Ти вчера да не си се насвяткал? – съучастнически прошепна Анечка.

– Как… насвяткал? – не разбрах думата.

– С водката, с водката да не си прекалил? (Ама наистина тези руски деца говорят като възрастни!)

– Не с водката, а с книгите.

– Как… с книгите? – не разбра сега пък тя.

– Е, добре, хайде… признавам… с водката… малко…

– Малко, малко, ама си се излюпил стабилно.

– Помогни ми, Анечка, ако желаеш.

– Е, де, няма да те оставя на кучетата. В Питер си попаднал.

– А коя година сме днес?

– Педесе и първа.

– Хиляда деветстотин?

– Хиляда осемстотин, как – деветстотин! – одрезгавя Анечка и внезапно се разсмя гръмко.

– Аня, остави госта, какво си се лепнала! – извика Никанор Филимонич, като бе поспрял, гледайки ни с необясним за мене строг вид – и пак се замята.

Петербург, хиляда осемстотин петдесет и първа! Божичко! Почувствах как, вместо да дойда окончателно на себе си, окончателно загубих и ума, и дума. И естествено не закъсня онзи въпрос:

– Слушайте, любезни ми Кошкини, а вие за Достоевски чували ли сте, Фьодор Михайлович! – извиках аз на свой ред.

– Какъв е той? Съветник? – спря се Филимонич.

– Писател! В момента е на каторга!

– Ние сме бедни хора, бащице – проточи Лавриса Фьодоровна.

– Ние сме нищи хора, бащице – извика и мъжът й. – И царските дела не знаем. Виж, Петруша може да го знае… – И пак вдигна онзи многозначителен пръст.

– Да, Никанор Филимонович, нашият Петруша на всяка цена го е чувал – потвърди и съпругата.

Аз бях обаче като трескав, превъзбудено станах и заситних заедно със стопанина из стаичката.

– Достоевски, мили ми Кошкини, е най-великият руски писател… но още не е станал. Като се върне от заточение след осем години и следващите две десетилетия ще са негови, и ще почне славата му от тук и во веки веков!

Лавриса Фьодоровна се прекръсти и рече:

– Да не е някой свети човек…

– Не, той е друго, той… ще търси бога. Той, Анечка, ще опише всички: и теб, и мама, и татко, и Петруша, и… Соня – не, не Соня – Аглая. Всички! Само мен няма да опише, защото не ме познава.

– Амче той и нас не познава – убедено заключи Анечка и май спря да ме слуша. Бе се спрял обаче и баща й (когото видимо това заинтересува и по лицето му четях сякаш моята трескавост) и аз продължих на него:

– Ето ти, татко Филимонич, си страдалец. Душата ти се обръща ту така, ту обратно – и да я отупа някой, прашинка няма да падне, защото е чиста душа. Ето, такива души ще описва той, но така, че чистите души все към мръсотията да ги влече, все да се съблазняват и не от дявола – от себе си! И ти сега (Филимонич бе замръзнал) искаш, ето на, по мутрата право с юмрук да се цапнеш и да удряш, да биеш, сякаш в нея е полепнало твоето нещастие, лошата ти съдба и само с бой, с млатене ще изпаднат от теб и ще потънат в геената земна. Искаш да се халосаш, а се чудиш за какво. Питаш се: Кой е виновен? Отговаряш си: Какво да се прави… Защото: Кой в Русия живее добре?

– Кой в Русия живее добре – отвърна като ехо чичото.

– И ще дойде – продължих аз и заръкомахах като пророк – Фьодор Михайлович, и всички ви ще вземе в шепа, и ще разпръсне образите ви из целия свят!

– Господи, приидет слава твоя – закръсти се стопанката.

Аз само че седнах. И рекох мрачно, твърдо и някак небрежно:

– Къде е Аглая, Никанор Филимонич? С какво… се занимава?

Филимонич се защура. Стопанката скочи:

– Пощадете го, господине! Какво сме ви сторили? Божичко, Никанор Филимонович, седнете, не се тресете! Майчице!

– Чичко, да имаш водчица? – прошепна ми Анечка. – Само тя ще го оправи.

– Нямам – рекох аз и също се затресох. Скочих, хванах Филимонич за двете ръце и прошепнах: – Всичката ви мъка ще опише той, Никанор Филимонович. Всичката. И твоята, и на мамичка, и на Аглая, и на Петруша! И всички ние ще плачем заради вас! Векове ще плачем. Но… – и тук заглъхнах и го пуснах – за вас… каква ли полза…

– Чичко, дай копейки за водка! – дръпна ме пак настрани Анечка. – Ще видиш! И татко може да говори и хубаво говори! И всичко разбира и всичко ще ти каже! Само водка да има…

Понечих да разперя безпомощно ръце, но се сетих, че на пръста ми бе златната брачна халка.

– Златар има ли по вас, Анечка?

– Има, чичко.

– Иди и смени този пръстен. И искай повече, защото все ще те излъжат. Никанор Филимонич, Лавриса Фьодоровна – тържествено обявих аз. – Да ви почепя с водка по случай запознанството ни! Не ми отказвайте тържествената закуска! А аз ще намеря вашия син Петруша днес и ще му кажа, че… че сте добре.

– Бащице – смотолеви Никанор Филимонович и за пръв път седна на кушетката. – Бащице… – рече пак и се просълзи. – Майко! – протръби рязко Филимонич. – Иди до Клавдий Готфритович и му поискай краставички. Кажи: за бог да прости царя нашего Пьотър Първи Велики!…

III

… За първи път (докато се возех на файтона; след като се бях върнал столетие и половина назад; при такова невероятно стечение на обстоятелствата) си казах, че е добре човек да бъде женен. Ако не за друго – поне заради халката. Винаги е с теб (ако не си я продал вече, де) – винаги си носиш капиталовото спасение на пръста.

Във файтона (а може и да беше бричка или там както съм ги чел из руската класика) се бях отпуснал и си спомням, че си мислех: тоя Питер е странен град. Наглед мрачен и тъмен (Има си хас! Няма да свети като Аспарухов мост!), а пък някак си като жив и изтичащ покрай мен. Уж е надвиснал над мен и ме притиска, а ниските постройки, край които трополяхме, отваряха път към широкото небе, което от своя страна бе напълно невидимо от облаците. Такова едно сиво ми бе пред очите, безкрайно сиво и мокрият сняг, полепващ по носа ми, бе като някакви целувки, свежи и уморителни. Усетих, че в един момент вече не знаех ден ли е, вечер ли е, нощта ли бе избързала или аз бях закъснял отнякъде. Помислих си дори, че това столетие и половина, което ме дели от времето, в което съм попаднал, не ми позволява да разграничавам деня от нощта, както го прави този кочияш пред мен и даже конят му. Накъсо, бях вопленен от водката.

Мисълта за Аспарухов мост обаче не ми даваше мира. Мостът от моя град, мостът, който, като се прибирах вечер с влак, първи ме посрещаше с броеницата си от лампи, като светеща гърбица на камила. Но какво общо може да има… Какво общо…? Въртях се, въртях се и накрая недоумението проби завесата, забравих за снега и се сетих: Ами че, мама му стара, аз не знам дори кога електричеството е завладяло света! Светещият мост и изобщо светлините на града са нещо като задължителен елемент от представата ми за всеки голям град. А сега съм в голям град, но той не прилича на нищо от това, което е заложено в сетивата ми. Как тогава го разпознавам като голям град? Само от това, че едно дете ми е казало, че съм в Петербург? Само от това – но тогава на какво основание да вярвам на очите си?

– Господине, ако не ви е добре, да спрем?

Кочияшът (който ме чакаше навън, когато излязох, явно Аня го бе изкопала отнейде) бе това. А можеше да е и конят му. Не бях ги разгледал по-рано, защото не бях в състояние. Но те явно добре ме бяха оценили. Ах, какво набито око имат тези руснаци за всички произшествия, които могат да произтекат от водката! Докато се усетя, спряхме, мужикът ми помогна да сляза (е, малко грубичко, като се замисля сега) и се наложи да избълвам изпитото заедно с краставичките (“Петровки”, както ги нарече Никанор Филимонич), които потънаха в калта на пътя и мазният сняг им придаде някак си романтично сияние. Тоест бе тъмно и аз нищо не виждах, още повече, че очите ми сълзяха от разбираемите усилия на диафрагмата. Трябва да кажа за мой срам, че за мое удобство бях паднал на колене в калта – мужикът ме бе изпуснал и сега сигурно махаше с ръце и псуваше зад мене. Аз обаче се окопитих и ме обзе спокойствието на разтоварването. Бях привършил с организма си, но се страхувах да мръдна, за да не го предизвиквам отново във все още деликатното му положение. Между другото, проясни ми се пред очите и аз гледах в мрака пред себе си и виждах Анечка, която държеше в ръце ризата ми и колкото повече усещаше близостта й, толкова повече на личицето й се изписваше, както го определих, суеверно изумление. Това бе частица от онова неопределимо чувство, което изпитвах и аз – прескочилият невероятното век и половина разстояние.

Бях пратил втори път Аня, този път за дрехи. През това време с главата на фамилията пресушихме половинка водка, а не бяхме си казали още дори “колко е хубаво да…” и прочие интродукции. Сетне, докато се преобличах, Никанор Филимонич бе продължил с неистово темпо да задоволява самогонския си нагон сам и като се върнах на масата (Това да обличаш дрехи от онова време си иска време, ей, не пропускайте тази забележка.) – като се върнах на масата, домакинът бе изпаднал в трепетно състояние, а стопанката, която също бе успяла да опита от угощението (Водка и “петровки”, нищо друго, припомням.), и тя бе изпаднала в състояние, само че меланхолно.

Аня бе на кревата с ризата и не ни обръщаше капчица внимание.

Мужикът обаче не издържа и пак така спокойно ме хвана за раменете, вдигна ме и затрополихме нататък. Тук трябва да кажа, че руснаците пият, защото по тях е студено и като излязат навън, лепкавият и мокър студ ги зашлевява и ги окопитва. А Русия е голяма страна и докато стигнат до точката, към която са се запътили, току-виж – изтрезнели.

Но само тези глупости да ми бяха минали през главата!

За моя чест, ще повторя, бях даврандисал за известно време. И ясно се очертаха пред мен неизбежните въпроси: какво става? накъде съм тръгнал? как ще се върна у дома? Даже ме втресе тежкото чувство на затворник, на заклещен в пощенската кутия на времето малък плик. Бях смачкан в обятията на невъз­вратимостта.

– Нали знаеш къде отиваме? – попитах кочияша.

– Ще го намерим, не бой се, господарю…

И ето, още един проклет въпрос се вторачи в мен: кого пък ще намираме? До този момент седях поизправен и въздухът ме блъскаше в челото. Изключително концентрирано си спомнях, че бях оставил почти всички пари от златния пръстен на масата, нарочно. Лавриса Фьодоровна така ги гледаше умилително, като майка новороденото си момиченце. Бях взел само рубла. Това добре. Файтонът е уреден. Облегнах се назад и пак се отпуснах. Гърбът на мужика – квадратна шуба, гигантски калпак и пълна неподвижност – ми послужи за параван, зад който трябваше да открия всичко, което никак не можех да зная.

Полулежах така. Вътрешните ми осенения, вместо да почнат да се надпреварват във взаимната си смяна, замръзнаха в едно-едничко, което в нетрезвото ми съзнание придоби еуфоричен тон. Добре, шепнех си, оставаш тук, край на двайсет и първия век; и какво ще му дадеш на тукашното човечество?…

(Позволете ми да опитам в следващата част нещо като възстановка на потеклото ми в споменатия улей съзнание. Да видите каква жалка гледка е попадналият не на времето си човек.)

IV

Гледах гърба на мужика, а виждах телевизора вкъщи. Друсах се в бричката, а си мислех за шофьорската книжка, която притежавах. Чудех се кого и как търсим, а ме глождеше липсата на телекомуникацията. Изобщо живеем просто. Щракваме ключ, за да ни е светло, въртим ключ, за да сготвим, хвърляме в хладилника, за да имаме, включваме радиото и можем да прекараме живота си, заключени в една стая, а да имаме храна за съзнанието, храна за паметта, телефон за контакти, компютър за авантюри. А тука всичко е като на война. Всичко липсва, все едно, че е разрушено; всичко е разрушено, понеже още не е измислено. И тука е завръзката, значи. Аз, който идвам от времето на чудеса спрямо тукашното, мога ли да пресъздам като бог всички блага на технокрацията, а на седмия ден да си почина? Какво знаем ние за това, което ползваме? Аз, говедото, бягах от училище, защото нямало да ми послужи за нищо. Не хващах друго, освен книга и то художествена, защото нищо друго не ме привличаше. И сега как да обясня какво е това телефон, като не мога да го сътворя? Да опиша всички прелести на моята цивилизация е постижимо. Как се топлят хората – (да речем) ме попитат. Ами като вас, ще река, но понеже са повече хора и са на едно място скупчени, и понеже така и така се експлоатират чудеса като електричеството, разбиха атома, точат дъното на земята за горива, намаляват ли, намаляват дърветата, та са измислили тецове, вецове, кецове, аецове; затръбили са поля и полиси с топлоцентрали и газо- и всякакви -фикации – и се топлят. А които нямат пари, студуват. (Е, някои неща, ще допълня, няма да се променят никога. Въпреки опитите, в които вие, руснаците, сте челници, но изчакайте още 12-13 петилетки, за да ме разберете.) Добре, ама като ме питат що е ток, що е петрол, що е радиовълни, що е виртуалност, що е автомобил – как да им го демонстрирам? Ще ме нарекат фантазьор и нихилист и за второто съм съгласен. Ние живеем нихилистично към нашето време, ние сме консуматори. Ние знаем това, което можем да ползваме, но не знаем това, което имаме. Не се стремим да го опознаем и единственият случай, в който може да се усети трагичната безпомощност на нашето технократско братство, е случайното връщане назад в историята. Като моето. (А я си представи да се върна хиляди години назад, където човек и с нормални прибори не може да се нахрани, и къща нормална не може да намери, и канализации и вода няма, и нищо няма – само един бог и толкова. Тогава какви качества, знания и упоритост ще са ти необходими, за да поведеш човечеството по пътя, по който така или иначе то върви? Титанични! Невъзможни. Че и оръжията ще трябва да се преоткриват, а един танк може да срине цялата римска империя за един месец. И така нататък.)

Хм, електричество. Ами че аз, съвременен човек, не знам каква е разликата между електрониката и електричеството! И ако едното е открито, как да насоча учените към другото? Ето, да вземем, например, цигарите. Ще съумея ли да пусна една поточна линия за цигари с филтър, в пакет и всичко, както го знам? Хм. Като нищо ще успея. Виж, да им навредя допълнително, сто процента ще мога.

(Разбира се, сега като описвам неграмотността на интелекта си, която бях принуден да регистрирам, трябва да имате предвид, че във файтона мозъкът ми бе затулен от алкохолните пари; сиреч мъглата по отношение на техническата революция, която и в трезво състояние притежавах, тук бе съвсем уплътнена. Сега като си мисля, ми идва наум следното. Всички общества са балансирани, независимо от времето, в което са. И ако аз бих ги шашнал с техниката, те пък щяха да ме шашнат с изкуство, религия – въобще духовност. Че къде по наше време можем да чуем букета от симфонична музика, клавирна, струнна, завладяваща, вдъхновена, тази, която знаем, но която тогава е вдъхновявала стотици хиляди, а днес само хиляди, правила ги е една душа… – букет, който ще ми поднесе тази епоха? Или пък да видим платната, които сме виждали само по учебниците, но да ги видим още пресни, свежи, малко неадекватни, грубовато гениални, неоценени, а не в скъпите дворци-галерии или зад решетките в частните колекции? Ако имах време, щях да ви цитирам какво, съвсем безизкусно, разказва Ана-Магдалена Бах, втората жена на Й. С. Бах, в своята Малка хроника; за Баховата музика в негово изпълнение и за същата тази Бахова музика, но такава, каквато я е слушала след смъртта му – каквато, значи, я слушаме и днес: Ана-Магдалена едва прикрива наивното си недоумение и огорчение от трагичното (за нас) разминаване… И къде, чорт побери, другаде мога да срещна Достоевски – най-великия сред най-великите? Моята епоха е раздробена, удребнена, колективизирана. Тя е епоха на антипророците и на бог, който (тая фраза май я използвах вече) се избира по пропорционалната листа. Функцията на личността тук е равна на функцията на стадото при нас. Ние плюем на личността, защото нашият свят вече не търси водачи, а търси посока. Защото само столетие и половина е минало, а ние вече сме забравили, че личността решава историята, а не неща като “тенденция, приоритет, необходимост, прагматизъм” и прочие абстрактнотии.

Но слизайки от патоса, искам все пак да кажа и за мое успокоение, че алкохолната еуфория, както е известно, е непродуктивна. И кой знае, може би ако бях се събудил на другата сутрин там, в Петербург, в 1851-ва, със свежа глава и с почудата на първооткривател, като нищо щях да си припомня даже химическия състав на майчиното си мляко! Най-малкото в сравнение с лекарите отпреди столетие и половина, аз, един редови боледувал човек от новото време, щях да съм нещо като специалист. Поне щях да ги окуража, че за тези и тези болести лековете са открити, така че: “Действайте. Аз съм пророкът на бъдещето…”

Кой знае какво щеше да стане, ако се бях събудил тогава там. Най-вероятно щяха да ме убият като всеки лъжепророк и шарлатанин. И щяха да си присвоят всичко, което до този момент бих бил способен да им пооткрехна – от самолетостроенето до дишането по метода на Бутейко. Кой знае, наистина? Може всеки гений от човешката история да е просто някой нетърпеливец, дошъл от бъдещето, за да ни помага, че да не се мотаме толкова! Хе… На вас ви е смешно, но да не се окажем ние смешни, ако вземе, че излезе така.)

Погледнах си по едно време електронния часовник. Бяхме спрели пред поредния трактир. Вече три или четири пъти мужикът спираше, слизаше с всеки следващ път все по-бавно, после се връщаше, храчейки пред себе си. Първите два пъти ми подхвърляше: “Няма го, господарю.” Сетне и това прекрати. Гледах часовника, докато чаках. Часовникът беше спрял. Батерията бе предала богу дух и енергия. Свалих часовника и ритуално го хвърлих в калта. Сега вече с нищо не можех да докажа произхода си, освен с паметта си. Можех да зарежа всичко, да се запия от тук до смъртта или да намеря Достоевски, за да му подвързвам ръкописите. С удоволствие бих се отдал и на двете. Но дали духът ми би издържал тежестта на паметта? (Извън водката.)

– Тук е, господарю.

Досещах се вече кого съм тръгнал да търся. След като веднъж вече съм го обявил в разказа, няма как пушката да не гръмне. След по-малко от пет десетилетия Чехов ще формулира по подобен начин древния художествен принцип, вервайте ми, господа.

– Почакай – рекох на кочияша, – Чехов ще се роди след девет години.

И хлътнах в трактира.

V

Сякаш като на кино, като насън знаех какво ще следва. Чувствах се така странно, като че току-що измислях нещо, което винаги си е съществувало. Както като видиш нещо за пръв път, а се сепваш, че точно в този му вид ти е до болка познато, че точно така някога си е ставало… Получавали сте такова чоглаво осенение, нали?

– Пьотър Никанорович Кошкин, син на екзекутора в оставка Никанор Филимонич Кошкин, е в това сепаре, господине.

Каза го дребно човече с престилка, свито на триъгълник от благоразположение.

– Артьом – рекох, – кажи на кочияша, че сега ще му платя.

– Той знае, господине… Василий.

– Не се казвам Василий – махнах с ръка и вдъхновение.

– Аз се казвам Василий, господине.

Не знам как ставаше, но аз играех нещо като пийнал прогресивен руски младеж. Усещах го като балтон отгоре си и пилешките ми вътрешни опити да си възвърна идентичността търпяха погром. Впрочем нещо такова бе почнало да се заражда още одеве, у Кошкини. Моето гостуване, междувпрочем, завърши на трагичната най-висока нота в петолинието на сърцераздирателна драма.

Никанор Филимонич бе вдигнал ръка и екзалтиран поглед и шепнеше:

– О, иде ден на истинския плач, окаяни, и на роден и нероден ще се отсъди! Да! Накрая!

Сетне ме погледна втренчено и ми закрещя в носа:

– Гълъбче Петруша! Това си ти, нали! Петруша, предрешил си се, но аз те познах! Само ти, сине блажени, говориш за това, което ще е. И за това… (Той вдигна пак пръста и потрети.) И за това! Моята душа, Пьотър Никанорович, отдавна е насечена на трески и те ми се забиват в мозъка и аз лудея, но знам, синко, че ще дойде денят, в който халата ще завилнее, ще отнесе всичките ни трески и ще ги залепи в стената на двореца от стъкло, който ще приюти оскърбените и унижените и нашите домове, нашите души ще се превърнат в мъртви домове, защото нас тук няма да ни има, но ще бъдем там… там.

Лавриса Фьодоровна дремеше, а Аня сгъваше ризата и пак я разгъваше. Аз много-много не вдявах и усещах как главата ми тръгва на обиколка около екватора. Обаче старецът така ме изненада, че изведнъж забравих летливото си състояние и се вцепених. Изведнъж Никанор Филимонович се изправи абсолютно трезвен, усмихна се неловко и каза:

– Аня, дай да се измия.

Аня му поля, Лавриса Фьодоровна скокна и чевръсто започна да прибира стаканите и посудата, дори нещо си затананика.

– Ти си наш, момко. Вече съм сигурен. Стопанке, той е наш.

– Аня, той е наш – повтори и Лавриса Фьодоровна.

– Знам, мамо. Тате, ще му кажеш ли?

– Като дойде часът, момко – ми се усмихна бодро Никанор Филимонич, докато се преобличаше, – не забравяй, че си наш. А сега, прощавай. Пьотър е твоят водач.

Кошмарът свърши с това, че ме изтръгнаха от унеса (бях заспал на масата, а това горното ми се бе присънило и толкова смайващо бе, че съм го запомнил, независимо че не помня кога и как водката ме бе проснала на масата; наистина странно видение в бялото петно на алкохолната памет), ревове и писъци ме стреснаха и действително Филимонич викаше “Прощавай! Прощавай!” и бе разсъблечен почти до голо, но бе обезумял и държеше някаква талпа в дланите си. Явно искаше да излиза. Всичко ми се въртеше, пък и то си беше жива въртоглавица.

Старецът крещеше неразбрано, но нещо, в смисъл, че него така и така го няма, за другите го няма, за семейството го няма и сам себе си е забравил; че друго не остава, освен веднъж и той да ревне, че съществува, че го има, че и него го е майка раждала, че и той има кръст, който носи, че и той има сърце, което изгнива, и душа, която се самоизяжда; но и неговото не е малко и – да го прости господ Исус Христос Спасител наш – но и той ще понесе кръста, своя си кръст по улиците… още сега…

– Никуша, миличък, какво е това? Никога не е било това! Господине, помогнете му! – пищеше и се обръщаше и към мен Лавриса Фьодоровна. – Никуша, нивга не е било това с тебе! Успокой се, миличък, успокой и нас, бащице!

– Татко, спаси ме! Не ме оставяй! – и Аня бе захвърлила ризата в ъгъла, и тя бе изпаднала в истерия.

Аз, излишно е да го потретвам, нищо не разбирах. Само станах и с неимоверни усилия улучих вратата. На тъмната площадка вън, на някакво каче, седнах и заспах.

Събуди ме Аня, но след колко време, не мога да знам. И много, и малко да е, каква разлика за мен. (По състоянието си във файтона съдя, че не е било след достатъчно време.) Събуди ме Аня и чак на улицата започнах да проумявам какво ми говори. И тогава думите й, които съзнанието бе фиксирало в паметта ми, ме заляха на вълни. Извиняваше се, че нямало къде да ме сложат да спя. Затова извикала един файтонджия. Щял да ме закара до брат й и прочие, и прочие. А последното нещо, което услужливата ми памет ми поднесе, бе гороломното хъркане и стенанията на Никанор Филимонич някъде иззад вратите, а после и от къщата. Бяха го усмирили.

Но защо всичко това услужливата памет ми го хвърля сега, пред сепарето в трактира, а не преди малко, докато треперех във файтона откъде идвам и накъде отивам! И колко ли още работи ще ме връхлитат тепърва, занапред, та чак и отвъд последния дъх. И на какво основание съм длъжен да им вярвам? И може ли да се вярва на нещо като това, което описвам вече колко страници – питам аз.

Така и влязох в сепарето – всъщност проста стая – без да чукам и с въпрос в очите.

Вътре ме посрещна поредната сцена.

Имаше трима души. Двама бяха седнали един до друг на отрупана с ядене и напитки маса, третият правеше обиколки по права линия от едната до другата стена. (Досущ като Никанор Филимонич! И може би затова) без да се колебая, отидох при него и преградих пътя му с отпуснати ръце.

– Пьотър Никанорович Кошкин – казах, – много бих искал да се запознаем с вас.

Онзи ме изгледа от глава до пети и избухна в някакъв унизителен и сложен смях. И не само не преставаше, ами се обръщаше към единия от седналите и нарочно повишаваше глас и зееше като малоумен. Много неприятна гледка.

Тогава единият от масата – този, който бе предизвикван – се изправи, отиде и залепи една плесница на ненормалника. Онзи млъкна, хлъцна и му го върна не по-малко оглушително през лицето. После и двамата почервеняха и позеленяха. Гледаха се, гледаха се и, моля ви се, този, който пръв посегна, протегна ръка, онзи я пое, стиснаха ги, поклониха се взаимно и ненормалникът излетя от стаята. Стана и другият бавно от масата.

– Господа (Аз реших, че сега пък ще се сбие и третият!), господа! – извиках. – Бихте ли били любезни да ми кажете колко се плаща на файтонджиите по вашите места – за да не задържам човека отвън?

Третият не ми обърна особено внимание. Пооправи жилетката си, стегна се и подхвърли:

– Отвън има файтон. Вие (Тоест не аз, а този, побойникът.) платихте този обяд. Аз ще наема файтона и ще поема и сметката на вашия нов гост.

Той се обърна към мен и ми се поклони. Поклони се и към побойника.

– Сбогом.

И излезе.

– Сядайте – каза моят нов домакин. – Аз съм Кошкин. Чай ще пиете ли?

VI

… Това бе един странен диалог. Убедете се сами.

Бях поискал вино. Той пиеше чай. Отпивахме и мълчахме. Не му се представих, а той така и не прояви интерес. Като му предложих от неудобство и на него вино, той само бе махнал с ръка:

– Мене ме боли зъб.

– Господин Кошкин – подкарах я аз, – вие сте щастливци. Нали знаете: човек колкото по се връща в младостта си, по-сантиментален става. По се радва на миналото и по скърби за отминалата радост. (Както ме гледате… – може би при вас не е било така? Е, да, аз се запознах с фамилията ви. Почитания… Може би сте имали тежко детство, а и сетне не сте получавали пари дори за чай… сред вашите другари студенти. Сигурно не е удачно това сравнение, с което почнах, понеже при вас е било иначе. Така или иначе обаче малко не биха искали да се върнат назад във възрастта си.) Мислиш за миналото си и си казваш: колко по-просто, по-човечно, по-обичайно е било тогава, а какво е сега. Впрочем, простете ми, Пьотър Никанорович, наглостта, но аз твърдя, че историята на индивида, тоест човека, и историята на сбора от индивиди, тоест човечеството, си приличат по развитие, но просто не по време и пространство, и измерения. И това затруднява разбирането… (Аз все таки да ви поканя едно вино – да не пия сам, за компания, а? Добре, добре, вас ви боли зъб, разбира се…) Странно е обаче това сравнение, което направих. Защото, съгласете се, никой, от което и да е време, не би приел това, че той е по-малко развит от вас и мен. Нито Наполеон, нито Данте, нито Исус… нито Аристотел или Саша Македонски. Нито един от неизброимото количество човеци, живяло, живеещо и продължаващо напред в бъдещето. Но какво нещо е времето. То ви кара да се мислите вие, човекът на 19 век, по-развит от един римски трибун, а аз да гледам на вас двамата като баща на синовете си. Ето един типичен парадокс. Ние, потомците, сиреч синовете и дъщерите, се смятаме в сравнение с предците като техни родители, по този начин гледаме на тях, така някак добродушно снизходително им се усмихваме! Какво нещо е прогресът. И какво нещо е да не можеш да отделиш плодовете на епохата и времето от твоите собствени плодове – и да ги приемаш най-нелепо като едно общо нещо! Нелепост, скъпи Ньотър Никанорович. Как бихте отговорили вие на това? (Да, да, вас ви зъб боли… Аз просто така – реторично.) Ето как бих обърнал аз работата. Кой от вас – бих излязъл пред съвременниците си – кой от вас иска да се смени с Леонардо да Винчи, да речем? Или с Платон? Кой? И какво мислите ще отговорят съвременниците? (Не, не, нека аз отговоря.) Всеки ще се завре като мишка в душата си, ще си рече за какво му е да губи разкоша и комфорта си, за да се върне там, където епохата все още срича в сравнение с неговата. Или ще си рече: тук има водка, жени, опозиция – там чорт знае има ли и какво има. Или ще поклати глава: тук ме съди съд, съдебното решение зависи от моя портфейл – защо да се тикам в тези нехуманни и диви времена, когато съдът е в меча, а свободата – на върха на копието… Така ще си гъргорят душичките им. И ето, стигаме пирамидата. Кой ще поиска да се смени? Само неколцина от страшната тълпа. И ще се замислят ли те? Не, веднага ще вдигнат ръка и ще подскочат. А защо, защо ще го направят? (Като гледам изражението ви, май това чета в него?) Защото едно е да си Достоевски в което и да е време, друго е да си част от стадото дори и в най-прекрасната утопия на човешките мечти. Едно е да си човек, надскочил времето и прескочил в бъдещето и миналото едновременно, друго е да си в бъдещето, но да не си израснал повече от миналото. За тези неколцина с вдигнатите ръце и чела това ще е известно. Ще е известно, защото гледат на света като на себе си, а не обратно. И ще знаят, че ролята, която биха желали, ще е много хубава – хубава, понеже е много трудна. А стадото, знаете, затова е стадо, защото предпочита лесното, сигурното и постижимото. (Ах, господин Кошкин, виното свърши. Да поръчаме още, а?)

Домакинът ме гледаше под вежди. Аз искрях от виното. Чувствах, че ги плещя едни, ама отчаяно се надявах някак по-скоро да налучкам тона и да произнеса достойна реч. Ако можех да обърна внимание на бързо привършилото вино, бих си дал сметка, че ме чака не реч, ами все по-неистово бръщолевене. Ама аз не обръщах внимание на такива подробности. Вместо това се гледахме с Кошкин очи в очи. Аз бях решил, че той смила това, което бях казал. Все пак изведнъж съвсем трезво оцених, че неговият поглед е във висша степен усъмнен и таи някаква противоотрова. Мирясах и предпочетох да се охладя някак, за да разбера какво става. Затова налях една чаша вода и си я излях върху главата.

– Да, аз съм пиян – рекох, – но не оттам е опиянението ми.

И пак се отдадохме на мълчанието. По никакъв начин не можех да се сетя какво говорих току-що, още по-малко – какво исках да кажа. Хрумна ми спасителна мисъл: аз подхвърлих толкова имена, да не би в някое от тях да е ключът? Ето и въпроса, пред който се изправих: споменах ли Достоевски или не? Ако съм го споменал – а Достоевски е на каторга, враг на сегашния баща на народа – то или човекът пред мен е таен агент, или смята мен за такъв… Стоях с наведена глава, капки вода се стичаха по страните ми. Реших да заложа на тази възможност. В този момент ми се видя единствената вероятна. (А всъщност, както се убеждавате, бе съвсем произволна.)

– Пьотър Никанорович – казах, без да помръдна, – вие не се поинтересувахте за името ми. За да не обидя себе си, ще ви го кажа само ако го поискате. Тоест аз никак не го крия. Освен това ако работата е до… Достоевски… След години, по-малко от пръстите на едната ви ръка, Николай ще умре най-сетне, Александър ще върне политическите, след петнайсетина години в Русия няма да има крепостни, Александър ще го нарекат Освободител не само тук, в Русия… а сетне, сетне, сетне ви чакат нови николаевци и нови политически и ще си сменят местата един друг, а Русия ще си е все същата мечка, на която наполеоновци ще бъркат в гърлото с пръчка, а после ще се сплескват под тежестта й.

Някой почука и тихо влезе в сепарето. Онова старче.

– Нещо да поръчате, господа любезни? – сгъна се то на хармоника.

– Да, още бутилка от мадейрата – рекох. И погледнах човека пред мен. Продължаваше да ме следи, но с по-блеснал поглед отпреди. Това ме окуражи.

VII

– Ето какво ще ви кажа – прекъснах мълчанието на Пьотър Никанорович. Говорех с равен глас и го гледах също изпод вежди. Бяхме застанали сиреч един срещу друг, както сам човек пред огледало. – Телефон, телевизия, радио, компютър. Тези думи не ви говорят нищо. Не мога да ви ги обясня технологично, но иначе не е трудно разбирането им. С телефона вие се свързвате с когото искате по света, стига да е на линия. Ето сега, решавате, звъните и говорите с Херцен. На секундата. Телевизията показва посредством един сандък която и да е точка по света, стига да е заснета. Искате да видите барикадите в Париж преди три години? Щраквате копчето на сандъка пред вас и готово: CNN предава пряко! (Но това последното го пропуснете, то е друга тема.) Ако искате да чуете Бетовен, пуснете си радиото – още един битов сандък. А ако ви се ще да се загубите в света като в едно огромно тъмно пространство, включете компютъра и влизайте в интернет. Не ме разбирате, нали? Добре… Наздраве… Ето какво искам да кажа. Само след век и половина няма да има нужда да излизате от стаята си, за да получите това, за което днес няма да ви стигнат три живота пътувания и разговори. И сега представете си това да го притежава всеки един човек. В милиардно човечество. Как ви се струва? Това е обезличаване. Активно обезличаване. Цялото човечество е намазано с едно общо лепило. То получава едно и също, знае едно и също и еднакво говори. Това лепило слепва от милиардите интелекти един общ интелект, всъщност полуинтелект. По нашему казано – полуфабрикат. Всички сме изключително зависими от този лепкав юмрук, но малко хора си дават сметка за това. Какво правите днес в свободните часове? Ако сте насаме, четете или пиете. Но това не е за всеки. А кое е за всеки? Разговорите, компаниите, гостуванията, гуляите, театъра, конете; с една дума – забавленията. Е, за да има храна за вашия човешки интелектуален глад, вие се срещате с другите, вие общувате, вие не сте сами. Вие се различавате в компаниите. Вие сте сред хората. Иначе губите, изоставате, загивате. А при нас е достатъчно да имате тези четири неща в стаята си и от нищо няма да изостанете, няма да загинете. Напротив, интелектът ще е заситен и преситен. Но вие сте сам! Сам – пред абсурдните монолози от сандъците в стаята ви! Няма ги хората. И по-неприятното: вие сте еднакъв, вие сте еднакви. Еднакво моделирани от ръката с лепилото. Всички. Как ви звучи това? Пийнете с мен от мадейрата, може би ще се почувствате добре… Но безкрайната осведоменост е една безкрайна зависимост. Ето ти и парадокса. Ние сме сами, всеки за себе си с възможности за пълноценно съществуване – но ние сме безкомпромисно зависими един от друг. Не е възможно да живеем сами – забележете, не е възможно. Водата минава по сто тръби, за да стигне до устата. Храната минава през сто ръце, за да влезе в стомаха. Въздухът (дори) минава през сто сита, за да го вдишаме. Сам си помислете за всички останали битови и небитови, духовни и недуховни, знайни и незнайни сфери на съществуването през колко ръце, тръби и сита минават. И зад всяка една от тези стотици стотици единици стои някой полуфабрикат. Хората са превърнати в полуфабрикати, които получават своята цялостност само заедно, само в единен смазан или скърцащ кръговрат. Един слага болта, друг го затяга, трети го изпробва. И ако едно звено липсва – всичко пропада или друг го заменя. Човешката дейност има три фази: един измисля, втори прави, трети консумира. Първата е била винаги достояние на малцина. Останалите са били въпрос на чест и пари. Днес и трите са въпрос на общо дело. Дотолкова, че който може, няма да може да го свърши сам never more; а който не може, няма значение. Част от това, което ви описвам, е понятно и съвсем не оригинално за вас, но обърнете внимание на това, което ще повторя: у нас и можещият вече е лишен от възможността да може сам, без другите. Какво може той тогава? – бихте запитали. Същото, каквото и днес, и винаги – отговарям, – и вселена да открие, и стол да сглоби: но вече не сам. Хегел е мода при вас от години, та нека го използвам: световният Дух ще съществува само след десетилетия, но той няма да бъде ригоричен облак или каквото там си го представят, а една висока – от космоса – радарна кула, която ще държи като въртяща се люлка от панаирите всеки един човек на синджир. (Жалко, че това сравнение съдържа за вас толкова непознати думи и представи, затова нека опитам с по-понятни ви понятия, защото) този световен Дух ще е нищо повече от една deus ex machina, сглобена от глада за общност. Световният Дух ще е чиста проба общо световно съзнание. Извинете… Пресъхна ми устата… Чаша вино? Тя, бутилката, също попресъхва. Както и да е, да довърша мисълта си. Ще ви цитирам двама наши поети, идеално пасващи в случая:

* където всички са един и всеки все пак – сам

и

* Какво тук значи някаква си личност?!

Къде е “ролята на личността” тогава? И защо човечеството върви натам да върши вкупом неща, които са дадени на личността! – Страшните въпроси. Обезличаването. Днес вие се опивате от личността, скачате, пляскате, плачете, умирате за нея. А утре ние ще се опиваме от приобщаването на личността, от свалянето й, от окалъпването й и от правенето от всички на “равностойни личности”. Тоест от липсата на личности de facto. Нуждата на човека от кумири ще се запълва от изфабрикуването им и когато ние свикнем с безкрайната им подмяна, ще сме загубили сетива и понятия за това що е личност или кумир; а те ще са нужни само за цвят, за мирис и ароматизация на всеобщото единно и всеправославно Стадо. Водачите ще се признават само като водачи на стадо. Останалите ще са загубени овце за човечеството. А тези “останали” са, припомням, тези, които движат вселената напред; тези, които вие все още наричате личности. Господин Кошкин – внимание, въпрос. Кой е въпросът на въпросите? “Има ли бог?” – казвате вие. Не, Пьотър Никанорич, страшният въпрос на вашето бъдеще и моето настояще вече ще е: Може ли човек да бъде сам? И не, не биологично, теологично или физиологично сам – това е невъзможно, of course конечно. А така някак… както ще кажат след век, екзистенциално сам. (Съжалявам, че не знаете термина.) От хилядолетия насам актуални бяха отшелниците! Съвсем скоро актуални ще станат комуните (това поне го знаете, макар и в началния му стадий) – и кой знае за колко хилядолетия…

И тук аз се изправих и съвсем патетично, с чаша в ръка, изгърмях:

– Човечеството може да се срути от всяка космическа случайност и закономерност, но човекът, драги Пьотър Никанорович, човекът ще се срути от самото човечество.

И пресуших мадейрата до дупка. Бях възхитен. Монолога си не разбрах, но равната интонация, която с много усилия удържах почти до края, ме изпълни с такава сдържана енергия, че бих могъл да съборя трактира и да го вдигна за три дни, ако ми кажеха. Моля за снизхождение онези от вас, които ще се усмихнат, че след поредната мадейра и без монолог бих получил такава енергия. Дано се усмихнат добродушно.

И най-накрая този руски сфинкс проговори:

– Как е вашето име, позволете да попитам? – рече.

– Соломон Йолк, приятно ми е – отвърнах.

– А по баща?

– Огнянович.

– Еми, Соломон Огнянич, разрешете вместо зъба си да ви разкажа една история. Питате дали може човек сам, дали човешкият дух може да се справи сам и сам да върви по пътя си. Доколкото разбрах, бог у вас вече не е интересен…

– Бог у нас вече не е нужен, той е радиовълни и корпоративен диктат, ако ме разб…

– Да, но позволете, аз ви изслушах, изслушайте и мен. Та… как ще се оправя човек сам, това, мисля, касае и въпроса за бога, но тук има много неща, които – както благоволихте да посочите – аз наистина не разбирам и, предполагам, затова съм в такова логическо неведение. Но да оставим логика и фрази, чуйте тази история и ако желаете, поръчайте си нова бутилка.

Той дръпна звънеца и поръча две бутилки. Наля и на двамата, пресуши две чаши наекс, а аз се изтегнах полуудобно на два стола и започнах да слушам.

VIII

ИСТОРИЯ ЗА ТОВА КАК ИВАН ИВАНОВИЧ СРЕЩНА ИВАН НИКИФОРОВИЧ

Иван Иванович – дребен чиновник от Земството в град N, дребен, сгърбен, не много възрастен, малко над тридесет и пет, женен с три дъщери – Маша, Наташа и Капитолия, живущ в къщата на жена си и делящ леглото с аристократичния котарак (скопен) Бонапарт Трети (Бонапарт Втори не беше) – излезе от бистрото на булевард “Липовите кестени” и се втурна в посока, обратна на потока от чадъри, хора и каляски. Беше зачервен, долната му джука трепереше тържествено и бе напълно трезвен. Един офицер го блъсна почти умишлено, изгледа го като кон при мобилизация и се хвана за сабята. Иван Иванович на свой ред го изгледа така гордо и независимо, че офицерът видимо се смути, а след малко се изпъна за почест. Минаваше княз ***, началник на тукашния гарнизон.

Иван Иванович беше в еуфория. Току-що бе говорил с граф Р., който му бе оказал високата чест да се запознае с неговото изложение до Правителството в Петербург и бе заявил, че ще направи всичко възможно то да тръгне по етапния ред и да сполучи. Бе го похвалил сдържано. Но не похвалите бяха въодушевили нашия чиновник, а искреният и дълбок разговор, който бяха провели. Срещата им бе протекла така, сякаш не говореха един таен съветник с един скромен деловодител, а двама прогресивни умодержители, имащи какво да обсъдят по повод миропостроението и какво да кажат на мира сего. Такава топла и приятелска атмосфера Иван Иванович никога не си бе представял и даже като довод за неговата скромност ще прибавим, че той дори никога не се бе замислял в това направление. “Превъзходителството” се бе оказал негов съмишленик, събрат, и това бе толкова странно, и още повече за Русия, че спираме да говорим на тая тема. Само ще довършим, че Иван Иванович не се бе почувствал окрилен от факта, че бе говорил с високопоставено лице, и то граф; нито че то би му донесло облаги. Нашият герой се радваше като малко дете, че бе приет като един от хората, нужни на Русия. И дори не очакваше повече такива високопоставени срещи, дори и, господи, нищо да не станеше с неговото дело. Бе достатъчно, че има възможността да се почувства загрижен за държавата ум. Това право, което никога не е било негова цел и смисъл, му бе дадено и той, повярвайте ми, бе изключително щастлив и с изключително приповдигнато душенастроение.

За любопитните читатели, които сега си бъркат в ухото или се почесват по ръката и много биха искали да узнаят какво пък е това, така преобърнало манталитета на епохата, изложение, ще кажем, че ние сме в пълно неведение също. Предполагаме, че става дума за някакъв реформаторски проект, може би съвсем простичко предложение от онези с големите последствия; във всеки случай такова, каквото да породи сериозен разговор върху бъдещото устройство на вселената с всичката доза страх, патос и загриженост, които биха могли да произтекат. Едно е сигурно. Не изложението на чиновника е цел на разказа ни, та да се чудим каква ли кариера ще му донесе или пък кой ли ще му ограби идеята, както това става съвсем в реда на нещата при подобни незначителни фигури. А понеже нас не интересува бъдещето на проекта, ще се проявим като самонадеяни кукловоди и ще допълним, че и самия Иван Иванович горният факт не интересуваше и той бе приповдигнат просто защото бе сполучил да направи голям скок в оценката си за себе си, света и руското будуще. По този въпрос – толкова.

Всъщност Иван Иванович винаги подсъзнателно е бил на това стъпало, но сега за първи път то му бе доказано, показано и той, сякаш – повтаряме – гледайки се отстрани, го разбра и се учуди. И изпадна в повсеместна еуфория, в която, повтаряме, се включи и долната устна, и твърдият поглед, и небрежното закопчаване, и здравото стискане на кутията с емфие в ръката. После го догони момче от прислугата на бистрото, за да му достави цилиндъра, който бе забравил.

После Иван Иванович сви по “Ретроградна” и се движеше с такъв устрем, че изненада котките по оградите. Небето гледаше нашия чиновник благосклонно и той от благодарност не сваляше поглед от него. Един файтон даже спря, за да наблюдава този метеор, който не гледаше къде върви, а сякаш вървеше към небето. Иван Иванович се завъртя и хукна обратно. Устата му вече не удържаше наплива на мисли и той мърдаше устни, изказваше се, присвиваше очи, бършеше нос учудено и все така беззвучно продължаваше вътрешния си монолог. Като сви по “Конна”, после по “Безобувнична” и като излезе през “Двойна Бородинска” на Хайвер пазар, той уже ръкомахаше, ломотеше и дори от време на време риторично вдигаше на фалцет. На пазара това никого не изненада, а Иван Иванович впрочем едва ли знаеше къде се намира. Само скоростта му не падаше и пешовете на сюртюка му бяха като застинали напречно от ускорението и – ако това ви харесва – му стояха като криле. Иван Иванович наистина летеше, но идваше времето, когато първият порив стихва и всяка птица започва от високото да търси клонче, на което да кацне, почине и позяпа. Така и нашият герой, както бе в движение и без да спира, изведнъж се съзна, спря рязко да ораторства, учуди се, че този глас, който съзнанието му вземаше за чужд и даже се възмущаваше как може да се вика така високо, се оказа неговият собствен, изчерви се двойно и се огледа невинно. Разбра местоположението си, зави на “Скрития переугол” и в същия галоп продължи към големия Тужни проспект. Уж се бе окопитил (а и ботушите му тракаха като копита), но изневиделица всичко, което му се бе насъбрало, което бе наприказвал на хайвера из пазара, което трябваше да излезе, го изду като воднянка, затули му като с парцал гърлото и той усети, че се задушава. За да не се разпадне от глаголната енергия и за да не загуби съзнание, Иван Иванович се хвана за едничката спасителна мисъл: шампанско, допи му се шампанско, трябваше да изпие няколко чаши и то не сам, а с приятел!

Иван Иванович даже почувства тръпката на виното, би се заклел, че в момента му мирише на шампанско! И бе прав. Настина му миришеше. Цялата енергия, набъбнала у него, сякаш се бе впрегнала в единственото желание да му угоди, за да не го унищожи. И по целия Тужни проспект едно място концентрираше аромата на всички шампански вина по света и това място бе носът на нашия Иван Иванович.

Значи. Първо Иван Иванович реши на всяка цена да пие шампанско и това му изглеждаше вече като закон божи. И второ, той трябваше да го раздели с някого. Приятел, познат, който и да е – чиновникът махаше с ръка и за малко не цапардоса една почтена дама, защото изтърва кутията с емфие, която стискаше все още и не се сещаше да прибере. Скоро нуждата от среща придоби своето “на всяка цена” и нашият герой за първи път спря като закован до едно дърво. Огледа се.

За да разбере читателят продължението на нашата история, трябва да е суеверен или поне да не отрича правото на суеверие, да не е нихилист, да умее да вярва и да си е казвал поне един път, че понякога се случват странни неща, които зависят от нашата воля. Сами си изберете дали да четете нататък. А ако не влизате в никоя от посочените горе алинеи, то признайте, че когато човек е в душевна екзалтация подобно на нашия приятел Иван Иванович, всичко е възможно.

Така реши и чиновникът. Изобщо и не помисли да ходи да търси някого, даже се отказа от големия Тужни проспект, а с пълната увереност, че ако върви ей така, както досега, може би малко по-бавничко и дори без да се оглежда, по “Огледална” – на всяка цена ще срещне някого. Дотолкова бе уверен в това, че отхвърли всякакъв мистицизъм, не се и сети да дири основания на тази си неортодоксална вяра; действително и не се оглеждаше, а несъзнателно отново усили ход и възобнови прекъснатите си монолози. Вървеше по “Огледална” така, както върви човек, който отива у приятел да пие шампанско и вече закъснява.

След десет минути ход той все така вървеше към целта, която сам си бе изфабрикувал. И никак не се смущаваше. Иван Иванович спокойно и някак дори незаинтригувано всеки момент очакваше да срещне познат, с когото ще пият шампанско. (…) Какво нещо е човешката душа, а, господа! Ха иди му кажи сега на Иван Иванович, че в крайна сметка е възможно да срещне човек, но откъде-накъде пък онзи ще тръгне с него за шампанско? Ами той няма ли си работа? И му разправяй: Абе, Иван Иванич, що не идеш сам да пиеш шампанско, ами си тръгнал като маносан – или хайде, по-нежно: като омагьосан.

– Ами да, господа – възкликвам аз и ме простете за това, – ами да! При нашия чиновник положението бе едно към едно магия. И не си е въобразявал, че той я прави, че е (боже, прости) магьосник. Глупости. Никакъв мистицизъм, казах ви! Бе уверил душата си, че това ще се случи, и тя му бе повярвала – и толкова. Извинете, господа, но кои сме ние, че да се бъркаме в душата на човека? И фактът, че се бъркаме, показва, че нашето понятие за човешката душа няма нищо общо с нея самата! И за да не бъдем невежи, господа, предлагам ви кротко и неагресивно да проследим края на историята…

Много дни и години след това земският чиновник Иван Иванович Безименни щеше да се стряска насън как му се бе случило един-единствен път да стане господар на съдбата. Как богохулно и сквернително я бе принудил да го последва в желанието му, без да пита за волята й. Нищ бе Иванич, че да си позволява такива свети работи. И на черква до смъртта си като бабичка ходеше. И бога опита да умилостиви, и низвергна сам себе си като самонадеян, яко же в начале решил бя обяснити се богу и оправдати му се какво, защо и как сторил ест. И схизмата на протойерей Алеко изтърпя, че му се изповяда, а последният едвам не го анатемоса и го нарече чорт. (И до кръв суеверен стана, но напук така и нищо не излезе от суеверията му.) А какво толкоз бе направил човечецът?

Бе си наумил, че на всяка цена, ей така на, ще (не “трябва да”, а “ще”) срещне познат, с когото да изпият бутилка шампанско и да се изприказва до насита. И ще го срещне, без да прави нищо – без да търси, чака, гледа, предизвиква, натъкмява. А така просто – дори забравил, че по принцип така е невъзможно, това така не става. Пък то така и стана.

Още непреполовил “Огледална”, някой потупа по рамото Иван Иванович, потупа го откъм гърба, съвсем неочаквано го потупа. Иван Иванович се обърна и видя пред себе си своя бивш съгимназист, съименик, повече познат, отколкото приятел – Иван Никифорович. Иван Иванович се усмихна така широко, че слънцето е малко да освети тази щастлива тържествующа усмивка! И прегърна смаяния Иван Никифорович.

Иван Никифорович отиваше на работа и затова не изказа нищо против идеята да се отбият и да поръчат бутилка шампанско. Придума го не толкова приятелството или пък нехайството му към службата. Привлече го сиянието, което излъчваше лицето на Иван Иванович. (Сетне Иван Иванович Безименни щеше да счита това “сияние” и “светлинност” – по думите на спомнилия си Иван Никифорович – като доказателство за своя грях и безсъзнание.)

Ако сумти читателят и свива вежди, и се пита в какво е тука костилката на разказа, какво да се запомни, отдели и проч., с прискърбие ще му съобщим, че такава няма. Костилките винаги се плюят, а плодът се изяжда със задоволство и примлясване. Само някои хъшлаци се занимават с това да събират трохи и костилки под хорските трапези, да ги сортират и после да ги садят в своите градини, за да видят какво ще излезе. И когато от някоя костилка израсте дърво, те му берат плодовете, ядат ги или ги продават, а градините си обграждат с високи плетове, слагат чучела за плашило или пускат кучета на тел.

Те от това и живеят.

IX

– Влезли, поръчали шампанско двамата Ивановци (довърши разказа си Пьотър Никанорович Кошкин, като довършваше и бутилката си – наля си последна чаша) и три тоста вдигнали. Веднъж за матюшка Русия, втори път за батюшка… (на това място гласът му затихна и леко се продра) Николай. И наконец Иван Иванич се изправил и рекъл: “Вдигам тост, драги Иван Никифорович, за това, че човек човека среща и може с него да пие по чашка и да се изприказва от сърце!” С това и приключила историята, Соломон Огнянич.

На свой ред моят домакин се изправи и рече:

– Вдигам тост, господин Йолк, по този повод: че човек и сам да е – друго е да срещне някого.

Той пи до дъно, аз също, но без да мога да се изправя. Опитах се, но краката ми поддадоха и се стоварих на стола. Опитах и нещо да репликирам, но езикът ми с труд започна да се обръща, мен ми омръзна да го чакам и така и нищо не казах. В това време Кошкин пак бе си седнал, но вече не хипнотизираше мен, а вратата. Може би си бе наумил, че сега иска да влезе старчето с нова бутилка и така някак, без да го чака, го очаква? И тази ирония исках да прокарам – и това не успях.

Нека ви обясня моето състояние.

Аз бях, подразбира се, в откровена безтегловност. Седях отпуснат, неподвижен, като труп, очите ми представляваха такава гледка: зениците се бяха вдигнали високо горе, наполовина под горния клепач, а долните клепачи висяха надолу като торба. Накъсо, както капка олио пада във вода, запазва обема си и като топче се отправя към горната повърхност, така и моите зеници плуваха в очната ябълка. И нямах волевитостта да отместя погледа си от лицето на Пьотър Никанорович, когото, предполагам, съзерцавах. Но не това ме измъчваше.

Мъчеха ме откъслечни мисловни, крайно объркани проблясъци, че това не е така, както го разбира човекът пред мен. Историята му е интересна, но не е никакъв отговор на моята. Че човекът пред мен е невинен в своето неведение по въпросите на бъдещето, но аз съм виновен, че не можах да го осветля ни най-малко. Патова ситуация. Спомнях си, че му бях казал какво ще се случи в неговата Русия в близките (и не само) години, но си давах сметка, че му е прозвучало като някакво фарфаронство. И на мен някой да ми обясни какво ще ми се случи до сто години напред, и аз бих реагирал: А какво от това? И бих добавил: Ами това и аз мога да го измисля. Стигнах (във, хм, странен сектор на моя мозък, който явно бе сравнително трезвен) до мисълта, че така е устроено човешкото съзнание, че всичко, което за мене, тоест в бъдещето, е действителност, за него, тоест в настоящето, е измислица. И по това нищо не може да се направи. Но и не това ме измъчваше най-много.

Така стояха, тъй да се каже, философски нещата. Но на практика така ли бе? Изговореното за телефон, радио и тям подобни му е звучало като бълнувания, но той не може да не е усетил моята увереност. (Бе, вярно, че всички луди са абсолютно самоуверени.) В края на краищата любопитството в човешката природа не може да не се е обадило и той да не си е помислил, че няма да е лошо да ме придружава, наблюдава утре, вдругиден, няколко дни, седмица, да види какво ще излезе от моята лудост. Ето какво очаквах. И това почти съзнателно ме мъчеше. Аз, като човек по-висш, от друго време – мислех си – трябва да бъда ухажван, да ме гледат с божествено благоговение! Трябва целият свят да зажужи като кошер и цяла интелектуална вселена да спре деня си и да ме зяпне!… Виеха ми се такива мислици, но още повече ми се виеше свят. Пък и на кого не би му се завило свят, ако изпадне в моята ситуация, да може да стане баща на човечеството, пътепоказател, пророк – и не защото съм аз, а защото съм от бъдещето, което винаги е такова? А прибавете към това изпития алкохол и разбъркайте. И двойно ще ви се завие свят.

А човекът пред мен, руски младеж от средата на деветнайстия век, безпаричен за студент, но навярно прогресивен за двама професори, не ми обръщаше и секундица внимание, само понякога ме попоглеждаше и някак с погнуса и безразличие отново отвръщаше очи…

И тука идва най-трудната част от моята божем достоверна история, четци мои. Финалът. Чудя се как да ви го предам?

Не искам да бъда лицемерен с вас. (И без това кой знае какво си мислите.) Не искам да лъжа и себе си. Ето как бих могъл да завърша:

Крайно пиян, аз стигам до буйство. Ако още малко седя, ще заспя на пода паднал. Затова решавам да предприема действие. (Всяко напиване е минисмърт. В него има и предсмъртни думи, и жестове, и мигновена трезва светлина; затова преди да падне, пияният избухва. Това е предсмъртното му окопитване.) Искам да покажа сила, власт, да покажа себе си. (Пияният точно това и прави – показва себе си, но винаги от първичната, “животинска”, а всъщност дълбоко лична страна на природата си. После я нарича “черна”, понеже тя наистина е винаги на тъмно, в сянка, винаги е скрита.) Обиден от мислите на неоцененост в главата ми, обидата ми си намира враг: Кошкин. Той е причината и следствието, той е всичко, той трябва да се атакува. (Обикновено пияният впряга еднопосочно цялата си енергия нанякъде, за да се разправи веднъж завинаги с това. И обикновено това “някъде” е нещо, което е съвсем пред очите му.) Трябва да унижа Кошкин, да го захапя гадно така, че да го жегне, да го цапна право в душата. И след калейдоскоп от спомени, идеи и решения аз намирам кинжал за жертвата си. Сестра му, Аглая Никаноровна. Тя проституира…

А сега да ви кажа истината. Дето се вика: свършихме си работата, сега е време да си ходим…

Има си хас да не измислям историята. Това и врабчетата още в заглавието го иззобаха, а старите свраки го знаят дори без да са чели. За финал бях избрал някакъв трясък. Нещо повече ефектно, отколкото ефективно. Изобщо и не съм се чудил какво да е то. Движейки се по канавата на Достоевски (както се видя още при уж объркването с името Соня Мармеладова, която е романтично-руската проститутка от Престъплението; а и имайки предвид срещата на героя от Записките от подземието с проститутка, която среща е опорната тежест на повестта по повод мокрия сняг) и завъртайки в една мелачка всички мокри снегове, квартири, трактири, сцени и изстъпления, монолози и диалози, светли, странни и пияни персони и всичко, всичко, което асоциира тази история и я прави имитация, стилизация и както искате наречете това ми желание и порив да се причисля към света на литературата, която облажавам (ако все още помните началото на Достоверната история, там е обяснено това-онова по въпроса) – та няма как във финала да избегна и тая чаша. (И без друго литературността ме принуди да изпия толкова чаши досега, че чак и на мен, не само на вас, ми ставаше смешно, простете.) Не. Няма да ходим при Аглая Никаноровна, нито ще я срещнем. Просто ще приложим и този мотив. Пък ако не ви харесва тази нагласеност, няма какво да сторим. Вече сме така и така на финала.

Така… Показах ви одеве как психологически смятах да оправдая срамните си действия, които ще последват. Ако сте разбрали – разбрали. Смятам повече да не се връщам върху подтиците.

X

…Всичко ми беше като насън. Това връщане назад в историята и времето, тези невероятности и някакво усещане като за движение по утъпкан път. Съзнавах, че това не може да се случва на мен, това е бълнуване, мечтание, но бе така ясно, логично и правдиво, та затова си позволих това сравнение със съня. И там всичко е тъй порядъчно и нормално и толкова естествено, че като се събудиш, се чудиш откъде пък такива дивотии са ти дошли в главата и са те заставили да станеш техен главен герой. И на другата нощ историята продължава.

И аз така реших да продължа нощта. (Независимо от добрия тон на събудените.) Подразбрал бях, че почтената фамилия Кошкини има една непочтена брънка, дъщеря им. Не го приемах като падение заниманието на Аглая Никаноровна, а лошото е, че въобще не се постарах да си припомня, че никаква сигурност за това не бях получил, а това бяха само мои догадки и литературна логика. (Така и не се изясни дали се оправдаха – б. моя, С. Й.)

Непростимо е, но извинимо за един пиян човек да бъде вулгарен, какъвто се проявих, когато цялата злоба изби на лицето ми и аз скочих.

Този път краката ме задържаха и дори много добре се справиха. Скочих, грабнах си шапката и съвсем театрално демонстрирах нетърпеливост. Стиснах зъби и, хванал дръжката на вратата, положих всички усилия да си разплета езика. Пьотър Никанорович ме гледаше изненадан.

– Но побързайте – леко завалвах, – Пьотър Никанорич! Аз ви разбрах много добре с вашата история за Копейкин – по вашему: Безименни! Човек се нуждае от човека, трябва му да го среща и аз, да ви призная, дотолкова съм съгласен с вас, че получих неустоимото желание да срещна тази нощ… Аглая Никаноровна Кошкина.

Паузата, която направих след натъртените думи и преди да му хвърля в лицето името на сестра му, бе последната спокойна пауза в тази история. Той изсъска като змия, стрелна се отгоре ми и с все сила ме центрира в носа, от който изригна кръв като фонтан. Строполих се до вратата. Той изрева нещо и с тежък замах заби ботуша си в корема ми. Почти не дишах.

Но още бях в съзнание, макар и в купеста облачност. Извъртях се настрани към вратата, на кравай, с лице към пода, за да не се давя от кръвта. Кошкин се бе обърнал към стената и се тресеше. Май ридаеше. Аз бавно губех нишката, като гаснеща свещ, на пресекулки. Изведнъж почувствах неимоверна лекота. Струваше ми се, че ей сега ще полежа и след миг ще скокна. Май заспивах. И тогава вратата много лекичко се отвори, но аз бях толкова близо, че острият й ръб се вряза с неописуема жестокост в челото ми. И китките ми се отпуснаха на пода.

Загубих съзнание…

ПРИТУРКА ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Започнахме това издание със спомен от верния другар на С. Й., неизменил му до смъртта. За да запазим вечна паметта на отишлия си в едно друго време наш син, брат, съпруг, баща и непознат, позволяваме си да прибавим към останалите от него записки некролога, който разпространихме без негово знание. В некролога се публикува за първи път стихотворението “Падат” от цикъла на С. Й. “Трагичи”.
В е ч н а  м у  п а м е т.

СКРЪБНА ВЕСТ

На 25 юни 2002 г.

П О Ч И Н А

СОЛОМОН ЙОЛК
на 26 години


Тези наши дървета се чупят при първия порив.
Как бучи тишината, оскотяла от вятъра!
Изкопахме основите на всеки корен.
И сега това ни се стоварва на главата.

Някой викаше, някой крещеше задавено,
че не можем да правим от всичко пътеки.
Мили боже. А вятърът се забавлява!
А дърветата падат! А крещеше човекът!

И сега пак крещи, но затиснат от стволове,
оглушал с ветровете, онемял, но весел,
и сега пак крещи и мучи като вол,
и крещи и се дави вятърът бесен!

Мили боже, дърветата падат при първия порив.
Кой от нас ще каже де да се денем!
Изкопахме основите на всеки корен.
И оставихме някой да полудее.




Погребението се извърши без свидетели в гр. Варна (Западно Черноморие).
                                    ОТ ПРИСЪСТВАЛИТЕ

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 75315 | Прегледи: 97 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още