Събрани web съчинения
За контакти:
Речник на самотата
По повод липсата на сняг
Тази скромна повест е неумел опит за вариации около мотиви от прочутите “Записки от подземието” на Фьодор Михайлович Достоевски. И понеже ние чувстваме Фьодор Михайлович така, както чувстваме родния си баща, не се свеним да заимстваме от него думи, идеи и хрумвания, а напротив – гордеем се с това. И понеже Записките на Фьодор Михайлович се състоят от две части и втората е наречена “По повод мокрия сняг”, ние единодушно решихме да наречем нашата повест "По повод липсата на сняг".

Аз съм болен човек. Това е най-новият ми лайтмотив. Изсъсквам го на милото си лелче, когато някъде около обяд реши да вдигне словесното си ембарго, което обикновено ми налага, и ми каже тихо, уж между другото, но така, сякаш казва веднъж завинаги: “Последните месеци… с тая топка посред нощ… изкарваш нервите на блока.” А аз й отвръщам: Аз-с-с-съм-м-болен-н-н-човек… Нарочно. За да й смутя устоите на здравия разум. Как може болен човек да рита топка по цели нощи в стаята си? За какво рита? А аз й отвръщам: З-з-за-з-з-з-драве… Но до това, второто, още не сме стигнали. Тя все още не иска да признае, че с този парадоксалистичен лайтмотив я обезвреждам, изсмуквам злобата, която тя влага, и я правя моя. Не ще да признае, че моята злоба се оказва по-голяма от нейната. И не ще да влезе в клопката на инатливото заяждане, да ми каже: “Защо риташ, като си болен!” Нали така ще узакони моята болест, но болест, определена от мен, а не от нея, не като нейна диагноза, разбирате ли? И аз вече няколко седмици чакам да се позаобли инатът на поражението й и да ми зададе въпросчето защо ритам. И тогава ще я довърша с вече не съскащото, а зъзнещо “З-з-з-заз-здраве!”. Моята болест започва преди полунощ, някъде след единайсет. Загасям след тричасово отлагане телевизора, ставам и подхващам една гумена детска топка: туп, туп… Като я кача на фотьойла, вземам я и продължавам с пряк-свободните. Първо паля цигара. Въобразявам си, че така запалвам стартера на мисловната си машинария. Получава се нещо като подслушване на спомени. Леля ми е моята хазяйка. Тя е жена на капитан далечно плаване, но като казвам далечно, баш далечни са му плаванията. Връща се веднъж до два пъти на две години. Сигурно знае защо. Аз не знам. Аз съм сирак. Майка ми, доколкото схващам, към настоящия момент е жива. И тя беше жена на моряк по далечните плавания. Но от тези съпруги, които не киснат вкъщи с паяците – като леля ми, ами си намират по-близък корабоплавател. Намерила си и тя, но и той се случил с далечен курс, та от нея вече колко години ни вест, ни кост. Всъщност вест получихме: някой си бил я видял някъде си еди-кога си. Сега чакаме и кост. Баща ми се удави по моретата в буквалния смисъл, та от него и кост дори не се намери. Останах аз и като нямам къща, щото майка ми я заменила с пари в брой, за да се добере до онова “някъде си”, а баща ми така и не се върна, за да си скубе косите, и аз къде, къде – при сестра му, скъпото ми лелче, жена на далечен капитан, в голямата им къща, дето за сто такива като мен място да намериш. Но и сто да бяхме, леля ми би устояла, би ни показала същата издръжливост в борбата си за силно самочувствие, за демонстрация на тежък житейски смисъл. Би ни бодяла очите до кръв и ослепяване с безсловесното си настояване, че живее. Че това, точно нейното, е живот на животите. Смисъл на смислите. Радост на радостите. Нима да живееш затворена в кухнята на своята биография, в хола на времето, в спалнята на дрехите, в банята на бръчките и в килерчето на спомените значи пропилян, безполезен, обезсмислен живот? Как мислите вие? О, не. Това е промислен, прозрян живот на характера. Живот, преизпълнен с поезия! Живот не като на другите, чийто живот е живот на ситуациите. Не, това е живот на характера. Усещате ли как вътре в него всичко кипи, цъфти, вълнува се и как никой от околните не може да го види? А знаете ли колко е трудно да удържиш тази си непрозрачност в този див рентгенов, всепроникващ свят, в който и невидимото е отречено? Това е висша ценност и аз, ако не бях толкова болен и така злобен, би следвало да се възхитя от възхитителното си лелче. Пък аз, моля ви се – пуста простащина! – й казвам, че е стара мома с брачна халка, куфар, който е глътнал ключа си, разписание за влаковете с претенции за художественост, чене без зъби, но с пломби, тесто без мая, тесте без асаци, паяк, чиято паяжина го е оплела като муха. Да… В началото се мъчех да й докажа грамотно, с уважение и разбиране, че се е заблудила, че нека бъде вярна на съпруга си, но да бъде вярна и на живота. Дори правех такива отчаяни реторически сравнения: Как мислиш, викам й, ако една монахиня отиде в музей или на мач, разгледа оперните и театралните събития, чете пресата открай докрай, посещава циганската махала (и прочие, и прочие) – това ще я лиши ли от монахинското у нея? Ще я лиши, викам, от сектантското, изкривеното, от външната механика на духовния й път, от заблудата, че тя “е” само “ако е”. Това беше продуктивен период за мен, понеже аз измислях, измислях и пак, и още, и друго, и трето, и пето. Мислех, следователно имаше за какво да съществувам. Сега нямам. Отдавна нямам – отдавна се изчерпах. Пред мен леля ми показа, признавам й го, още от първия ми опит за душевно посегателство тя показа твърдата кожа на човек с крехки кости, със страхливи движения и уверена неувереност. И моята упоритост не само втвърди кожата й, но и заздрави костите, овладя движенията и препре- и преувери увереността й. И от години е тази стегната обла леля с плавни пози и резки намерения. Живееща от години с висшата цел да ми доказва – а ако трябва и на сто като мен – че е открила вътрешния смисъл на вселенския животовъртеж. Че е начертала път и го следва, екзалтирана, че е невидим за всички останали, тоест за мен. Накъсо казано, лелчето ми живее с неоспоримия девиз, че и болестта е здраве. Затова с такова удоволствие повтарям от седмици в лицето й, че съм болен. И тя може би усеща, че съм стигнал до чистата формулировка на нейното съществуване и не ще да се заинатява, за да не чуе от какво съм болен. Усеща тя, усеща, че всъщност знае, че отговорът не извира от мен, а от нея! Но преди да стигна до този садистичен сарказъм в отношенията ни, аз казах: започнах със съпричастие, съчувствено. Тя беше стена. Отразяваше съчувствието ми към самия мен. Възползваше се от това, че каквото и да кажех за положението й, то биваше в действителност описание на моето положение, и си мълчеше. Аз се аргументирах, после контрааргументирах от нейното активно безмълвие и отново надстроявах нов етаж от аргументи. Така строях, докато един ден спрях. Материалът свърши. Изчерпах потенциала на умствения си железобетон и спрях. И само за няколко дни… Боже, такава болка не бях изживявал…! Сградата се срути за нула време. Не само не бях убедил лелчето в нейната безпомощност, ами самичък построих сградата на собствената си безпомощност. Подтиците за съчувствието ми към нея изхождаха от мен, а един сирак какво може да иска така дълбоко, както съчувствието? Съблякох душата си, за да извадя нейната. Оттам и голямата болка. И започнах да крещя. Смених остротата на мисълта с остротата на крясъка, търсех ефекта на убеждаване и смазване в обема на белите дробове и в здравината на гласните струни. В първия момент го направих от невротичност, от избиване на неистовия бяс на болката. Сетне разпознах и новите средства, с които дирех стария резултат. Интересното бе, че моята първоначална неосъзнатост в крещенето доведе любимото ми лелче до неосъзнатост в реакцията й. Тя, вместо да запази мълчанието си (както веднага след това направи – и до ден днешен), се разтрепера и след един мой неограничен крясък изсъска: “Ти си болен.” Така проумях какво ми е липсвало преди и защо ми рухна съчувствено-аргументираната сграда. Липсвала ми е тя, леля ми, нейният глас, нейният цитат. Без изходна точка, без нейна дума и интонация, в които да се прицеля, аз съм атакувал нейната същност. Без да имам представа за духовните й реални граници, аз съм я нападал като имот от идеални граници. Инженерите знаят: къща без основа не може. А аз съм строил сграда, непознавайки основата й, неразполагайки с чертежите на лелината ми квадратура. Е, след строежите и крясъците започна и третият рунд. Млъкнах и аз.

Аз пия. Лелчето знае, но не знае защо пия. Казва, че съм пияница като целия им род. А аз пия, защото съм болен. От три години разправям, че от пет години ми е пълен носът. Значи, представете си колко години нямам обоняние и колко тона сополи съм изхвърлил. Но по-ангажиращи са храчките. Храча постоянно. Когато съм на улицата, плюя на всеки ляв. Вкъщи – само мивката знае. Придобил съм бабешкия навик да изкарвам храчката от гърлото насила и раздирам постоянно тишината с този стържещ звук. Единственото ми удоволствие е, че от храченето ми драгото лелче е получило хронични тръпки. Даже веднъж ми посочи с пръст табелата през два блока, на която пише “Д-р…”. Аз обаче се направих на неразбрал и също посочих натам, но към едно семейство: мама, татко и синче. “Да, казвам, хората и дете имат, не само са заедно.” Беше долно от моя страна, после леля ми не ми проговори половин година. Но ако имаше дете, щеше да е друго, нали? Би си преориентирала смисъла на битието. Долното е, че не знам – може пък да е ялова или капитанът да е ялов. Злобен съм, но съм почтителен. Никога не съм я рендосвал на тая тема. Може би защото щеше да ме изгони. А освен че съм й пансионер, аз рядко работя и често й искам пари. Тя рядко ми дава, особено откак пропих повечко. Вземането на пари от лелчето е една сложна игра на нерви и на безалтернативност. Започва с това, че аз отивам в кухнята и я поглеждам два пъти в очите. Тя, естествено, моментално разбира, че ще искам нещо, пари – аз друго не вземам от нея. А и тя няма какво друго да ми даде. Но пари има. Получава редовно по банковата сметка, а знаете ли колко взема един капитан далечно плаване? Много. Та поглеждам я и стоя известно време в рамката на вратата. Това е първият момент, в който може да ми даде. Ако не ми обърне повече внимание, отивам в нейната стая и сядам на креслото й с дистанционно в ръка. Втора възможност. Тя не желае да ме види, но какво ще прави, като не може без стаята, в която прекарва 89% от ежедневието си? Случвало се е и цял ден да не влезе, на инат, а аз да щракам каналите като луд. Лошото е, че ако напусна поста, до тоалета, например, или за да ям, тя се шмугва, заключва се и всичко приключва. По едно време заключваше стаята си и на излизане, но аз избрах нов подход. Следвах я неотстъпно. На метър и половина след нея, независимо къде отива. Като сянка. Ха тук, ха там, цял ден на крака, ако легне, лягам на пода, само в кенефа не влизам. И затова там й е убежището. Веднъж стоя осем часа вътре, но аз я заплаших, че ще се изпикая на мокета, ако не излезе, и я принудих. Ако и в този момент не даде пари, аз правя едно последно и единствено нещо. Надувам касетофона и двайсет и четири часа на денонощие тормозя всички съседи и лелчето, а съседите си го изкарват на нея. Моето е тероризъм, разбира се. Но външен и лесно разрешим – дава ми левчета и край. Но с нейния словесен тероризъм ми се разгонва фамилията. Тя не умее да разговаря, тя може само да се оправдава, измисляйки невероятни обяснения. Връщам се, да речем, след двудневен запой вкъщи и виждам, че в банята е оставена включена крушката. Тя има навика да я забравя, както и да оставя вратите отворени. “Загасяй крушката в банята, казвам й вместо “добър ден”, имаш амнезия.” “Аз не съм я забравила”, казва тя. “Е, как да не? Мен от два дена ме няма! Да не си имала посещение?” Мълчи презрително. “Да не се е върнал капитанът, викам, замина само преди година.” С това “само” започвам битката. “Аз не съм я забравила”, вика тя. “Ами кой? Сама се е светнала крушката!” “Може да е спрял токът, като си бил в банята, и да е останала така.” Невероятно, наистина! Как й дойде наум! “Невероятно, наистина, смея се, как можеш да раздвижваш въображението си за глупости! Нито е спирал токът преди, а като ме е нямало – не знам…” “Не е спирал, освен ако през нощта – отрязва тя, – докато съм спяла…” “Е през нощта кой е светвал? Моят призрак ли?” “Сега светната ли е?”, блещи се тя. “Светната, викам. Току-що я светнах.” “Защо си я оставил да свети?” “За да дойда да ти кажа да не я забравяш, като…” “Щом си я светнал сега ти, значи е била загасена”, отсича лелчето. Аз побеснявам и почвам да крещя: “Аз я намерих светната, загасих я и пак я… такова…! Ти на луд ли ме правиш, ма!” И така нататък. “Забравил си, че си я светнал и като си влязъл вътре, ти се е сторило, че си намерил банята светната!” Невероятно, наистина. Тя сто процента е решила, че съм пиян. Нищо не мога да кажа. “Следващия път ще те измъкна от леглото, като намеря банята светната”, заканвам се. А тя безразлично ми подхвърля, че неоправдано много ток платила миналия месец… “И следващия път, крещя аз, ще отвинтя крушката и ще извадя вратата, която намеря отворена, от пантите! Да разбереш, че ако няма крушка и врата в пантите, то е, защото ти си ги забравила!” Тя отминава и излиза от сражението. За съжаление, когато за първи пат измислих тази прагматична възпитателна закана, тя подейства и доста време ни врата, ни крушка биваше забравяна, обаче при първото компрометиране на споразумението от нейна страна, аз се показах слаб педагог и вместо на дело реагирах на думи. След това свалях и врати, и крушки, за да ги монтирам обратно след няколко часа или дена, в зависимост от степента на заяждане. Но ефект – никакъв.

Нощем като излизам, давейки се все в храчките и забил очи в краката си, най обичам да ходя с ръце в джобовете. Наслаждавам се на тази си хулиганска стойка – прегърбен, неглиже, безразличен, нехаен. Никога не съм намирал пари на пътя, може би понеже гледам земята, пък си мисля мои работи. Случи ми се дори смайващата ситуация през краката ми да вдигнат двайсет кинта, които щях да отмина и то стъпквайки ги навярно и с крака, и с поглед. Вдигна ги някакъв сносен господин от тези, дето ходят с високо вирнат нос. Но как фиксират земята тези хора! Като орли! Следващите дни прекарах в подробно обхождане на тази улица, а сетне на целия тараф. Бях уверен в теорията си, че шансът да намериш изгубени пари е малък, защото не подхождаме професионално към проблема. Около седмица бях шансотърсач. Упорито обикалях тротоарите, навирах се под колите, особено внимание обръщах на магазинчета, барчета, ресторанти, телефони и района около тях, където рискът да си изръсиш мангизите е по-голям. Ефект никакъв. Понякога като излизам нощем, ми се гади от мисълта, че ето ме пак – пак с храчките, крачките, джобовете, пак на вид унесен в себе си, а в действителност отдаден на околното. Аз окачвам в очите си целия си стремеж към света и се занимавам със свределно взиране във всичко, което ми се изпречи. И го чувствам така, сякаш ето, точно чрез моя внимателен поглед то оживява, добива смисъл – досега онова момче просто прибираше масите и столовете от тротоара в заведението, а сега аз го дарих със способност да усети трагиката на умората, драмата на самотния финал на един карнавален работен ден, вътрешното му колебание дали да отиде да спи, както и ще направи, защото утре денят ще е тежък, а утрото – ранно, или да звънне на аверчетата, които са минали през него следобед, пили са джин и са го поканили на нощна разходка по дискотеките. И след дългото колебание – три-четири цигари, изпушени върху последния неприбран стол – ще си каже, че в неделя почива и тогава, тогава… само да дойде неделята! А като дойде неделята, целия ден ще спи, а вечерта ще излезе, ще се напие, ще спи два часа и ще отиде на работа с жесток махмурлук, ще му е тежко целия ден и ще въздъхне някъде в неопределеното време на ранния подиробед, че “най-кофти ден от седмицата е понеделник”… Ето как очите ми събуждат сюжетите на делника, който ми се изпречва и в който страшно бих искал и аз да участвам и да не съществуват лели с далечни плавания, но от това само неистово ми се допива. Жребият е хвърлен…

С братчеда не сме братовчеди, а братя по оръжие. В казармата се запознахме. Аз още като влязох в бара около един и нещо, нещо ме цапна в погледа. Има нещо да става, рекох си. А всъщност ме бе ударил очилатият поглед на братчеда, който седеше на маса с мадама, сред цялата гюрултия, усмихнат. Търсел си само накъде да насочи вдъхновението си, след като с мадамата били на опознавателен сеанс и още не си позволявал това-онова. Аз влязох, след като около час бях седял на паметника в центъра, зяпайки нощните птици. Имам го този навик още от дете. Тогава повечето привечери прекарвах на този паметник, разглеждах компаниите, които се групираха, самотните чакачи с нервното оглеждане и с неспирни консултации с часовника, идването или неидването на очакваните, бабите и дядовците с бавната крачка, бумтящите автобуси, шетащите полицаи, щъкащите майки с колички, кучетата, водещи стопаните си, оборота на павилиончето за ядки и сладки и оня старец с цигулката, акордеона и бабата, който изкарваше с музикалната си некадърна просия сума ти пари на ден и даже веднъж му пусна монета един уволнен от операта кларинетист, който прекара безработния си сезон на плочките на площада малко по-нагоре. “Аз съм колега”, му каза човекът, пусна монети, а дядото нищо не загря. И това го знам и видях само аз, защото кой друг, освен паметникът над мен, се интересува какво става на улицата? И онази нощ позяпах двойките, прегърнати или не, които се движеха без посока, и групичките младежи, които в едната посока минаваха тихи, а в обратната – шумни и противоестествени. Имаше една самотна очаквачка, която доста търпение изхаби и накрая си тръгна, махайки на бавно пълзящо такси. Такситата след полунощ са толкова загрижени и състрадателни към човека, че винаги намаляват, когато го видят самотен по тротоарите. Та тази самка си отиде, след като бях изобретил десетки варианти на пристигане, ако аз бих бил този, когото очакваше и който закъснява. Но около един часа посред нощ няма нищо неестествено красиво гадже да чака напразно някого, виж, няколко часа по-рано това би било светотатство. Не съжалих нито за момичето, нито за себе си, че не съм очакваният, дотолкова съм претръпнал на самотните си гледки. Минаха две проститутки, които бързаха за работа, едната почти се усмихна, като ме видя. И аз, и паметникът бяхме еднакво бетонирани в своята участ на неизменна част от пейзажа. Проститутките ме принудиха да стана и да тръгна, защото се усетих забелязан, а от това винаги ми става някак неудобно, терсене от непривичността. Тръгнах в потока от компании и двойки и за миг успях да си внуша, че съм един от тях, а не друг, какъвто съм, забърках в съзнанието си съновидната представа от идването на среща, което бях разигравал, от лицето на момичето и от усмивката на проститутката, която ме превърна в забелязан – внуших си, че не съм сам, а там, в края на потока от хора е моята жизненост и е неотвратимо достигането до нея, щом съм в потока, движещ се към точката, която превръща тихите компании в шумни и неестествени. В такива моменти се поизправям, махам едната ръка от джоба, дясната, и се движа сред хората досущ като тях: позаглеждаш прииждащите, ненатрапчиво ги разглеждаш и търсиш просто не друго, а познати лица, на които ще се усмихнеш, а в някои случаи ще подадеш дясната ръка, ще спреш, ще поприказваш… И, разбира се, същите тези хора, които горе на паметника не ме поглеждаха, защото позицията ми им е чужда и необикновена, сега също като мен шарят като сянка лицето ми с очите си, издирват в мен познатия и ме отминават доброжелателно, както се подминава този, който в бъдеще ще ти стане познат. Аз само че никога няма да им бъда познат, аз не достигам с тях тяхната крайна точка, а свивам внезапно в пресечката към нощния бар, където хората не са двойки и компании, ами самотници, които храчат върху самотата и се маскират като двойки и компании. Също като братчеда, който беше с нова мадама и външно изглеждаха обичайно, но вътрешно той се чудеше къде да дене енергията, потискана от липсата все още на близост в темите и спомените. Братчеда ми махна и седнах при тях и изпих първата водка бързо, без да я усетя, под впечатленията си, под бавно вдигащата се завеса, която бе спускало досега въображението ми. Както впрочем винаги ми се случва с първите глътки. “Как я караш?”, вика братчеда. “Както и ти, викам, но по друг начин.” С това начало слагаме точка на каламбурите и остроумните увъртания, с които започва всяка стара среща. “И аз я карам, вика братчеда, колата, ама много бензин харчи!” Братчеда се отприщва. Подскача на място от удоволствието на водопада да се излее и от изпитото досега. Аз го слушам и се смея с цяло гърло, от все сърце, но с отчаянието, че не съм в неговото състояние, и бързам, бързам да го достигна – още една водка… и още една… и стоя в наситения дим от цигари в ръцете на хора с отпуснати усти, сред шума от пуснати на свобода опитомени тембри, сред звъна на уморени от безкрайна употреба назъбени чаши, сред хищните нападения на осветлението от сто хиляди цвята, смея се и ми се плаче. Едно око сякаш ме следи – тръгва от вратата, обикаля ме в кръг, прескачайки маси, бар, оркестър и се връща там нейде зад гърба ми и търси да се съедини с моите очи. Чувствам се като излязъл от себе си и се виждам, виждам се като мъж с брадясали скули и мимики, с раззината от смях уста и стъклен поглед, който се бори със самосъжалението на смеха си и с жаждата на очите си. И, божичко, от това, че ми се е доплакало от смеха, въображението ми тръгва като сълзи надолу покрай носа, по бузите, в устата, по брадичката, та чак до долу, в окаляния от тъпчене терикот. Някакво удоволствие от този нероден плач се заклещва на върха на пръстите ми, боде ги като иглички, гъделичка ги и ги кара по-несъзнателно от когато и да било да стискат чашата. Мадамата на братчеда ме гледа от време на време като дете, доведено за пръв път в зоопарка и поради това несвикнало по никакъв начин с гледката. Братчеда гледа нея пък като таткото, който знае какво изпитва заведената за първи път от него дъщеря в зоопарка и желае по очите й да разпознае преживяваните възторзи или страхове. А аз от мисълта, че съм обект на внимание и наблюдение, изведнъж губя себе си, не мога да налучкам вида си, изражението, мислите си, чудя се като какъв да се идентифицирам – като слона в голямата клетка или като леличката, която продава зоологическите билети на портала и сама си ги къса. Трудно ми е да избистря целта на съзнанието си – дали се бори с враждебността на чуждото внимание и объркване, дали търси изход или примирение, или помирение, дали иска прекратяване, продължаване, замъгляване… Да, поредната водка носи замъгляването на успокоението, отпуска ме на стола, както се е отпуснал братчеда, а жената между нас слага лакът на масата, подпира брадичка с длан и очите й се отпускат от тъга. Оркестърът е в пауза. Певицата се е подпряла на масата като нашето момиче, но не в тъга, а в равномерно бездушие и дори не пуши. Колегите й са изопнати, уморено напрегнати, подхвърлят си по някоя дума, като икономично гледат да е една и съща и да я дъвчат колкото могат по-дълго, докато и на нея, бедната дума, й дойде до гуша, хвърли се от масата със затворени очи и потъне в калта и стъпките на мазния терикот. “Братчед, казвам тихо, знаеш ли за какво си мечтая винаги, като искам да се почувствам… човек?” Братчеда никога повече тази вечер няма да ми отговори. “Братчед. Мечтая да спечеля от тотото и да си построя в центъра на града фамилна кооперация. Ще събера всичките си роднини от първа ръка, които никога не съм имал аз, сиракът, но ще ги събера. По етаж ще отделя за моето семейство, което не съществува, етаж за майка ми и баща ми, които са мъртви, и за братята и сестрите, които не са се родили, етаж за родителите на жена ми, която нямам, етаж за баби и чичовци; горе на тавана ще направя един кабинет за мен и делата, които никога не подхванах, ателие за художника и студио за музиканта на рода – род, който не съществува. Приземният етаж ще поделя между лелчето ми, скъпото ми лелче, което единствено си представям в тази кооперация и което никога не би дошло да живее при мен, а от останалото ще направя “Хранителни стоки”. Всяка една единица от къщата ще има вътрешен телефон, ще купя централа – като в казармата, братчед, нали си спомняш? И в мазето ще сложа, и по таваните, и в отделните домове, и в магазина, и при лелчето, която няма да живее там. Като ме потърси някой, набира сто и единайсет и аз вдигам горе в кабинета. Като ми трябват цигари, звъня долу в магазина и… Всъщност, не три. Ще има и четвърти таван. В него само телевизор, кресла и отзад една банкетна маса. Това ще е зала: за мачове, киносалон и за запои. Само мъжете, качваме се, сядаме и оставаме насаме с чашите, никакви подробности. Даже и телефон няма да сложа в тази зала – да не притесняваме никого по пиянски, по свински. Хранителните стоки, братчед, ето разковничето в тази фамилна кооперация, където никога не можеш да останеш самотен, защото винаги ще има с кого да разговаряш, кого да посетиш и кой да те нахрани, ако не си сготвил. Колкото и да се скандализираме, ние ще сме едно, нали, една кръв, като отидеш при някого, ти все едно отиваш при себе си, все едно разговаряш със себе си… извън условности, етикети и поведения. Крещиш на майка си, обиждаш я, но й се доверяваш, търсиш я за изповедник и нея, и баща си, и дядо си, и баба си – така, както търсиш и обиждаш себе си. Пък и каква романтика! Ако искаш да се върнеш в миналото, отиваш при дядо и баба, ядеш с тях, слушаш ги, спориш. Ако искаш да се драчиш за съвременното, я политика, я футбол, я моди, отиваш при брат, баща, тъст. Ако искаш да ти се отрови животецът, отиваш при незаменимото си лелче, но майната му, братчед… почнах за разковничето, магазина! Това е семеен магазин с всички стоки вътре и с участието на всяка една фамилия в къщата. Чичото и дядото – снабдители, бащите – маркетингови управители, майките – администратори, счетоводители, ти, сестрите, братята – работници на ротационен принцип. А лелчето – качество и контрол. Равноправното участие на всяко едно семейство е равноправно използване на стоките в магазина. Всеки си пазарува от предприятието без пари, срещу труд. И всички печелят еднакво от – дай, боже – успешния бизнес. Но вземат различни пари. Моето семейство е купило през месеца това и това, толкова е сумата, твоето – толкова, другите семейства – по толкова. Печалбата за месеца е еди-колко си. Делим на пет, шест или колкото са самостоятелните домове – получава се еди-колко си. Махаме от твоя дял харча на магазина, вземаш толкова, ти – толкова, той – толкова. Пито – платено. Хем пари вземаш, хем за храна не мислиш, остава ти само да живееш и да задоволяваш страстите си и битовата лакомия. Ако магазинът не върви, бръкваме в сметките си, чопваме от наема от старите си апартаменти или нещо друго, докато тръгне. Но не може да не върви магазин, братчед, в който има всичко! Така живеем заедно за себе си, обвързани с общата връв на заниманието, ангажимента и с общия език на кръвта, който ти носи спокойствие и сигурност, и подслон, и… и удоволствието да виждаш родата си, сиреч себе си, с румени бузи и цъфнали сетива. Братчед… Братчед, слушаш ли?” Братчеда не слушаше, а устните му се бяха разтегнали и застопорили в подигравателна усмивка, която аз упорито тълкувах като пиянско-възторжена. Но тя не бе нито подигравателна – невъзможно е братчеда да иска да ме обиди, нито възторжена – братчеда е човек на дамите, а не на баби, дядовци и внуци. Тя по-скоро бе съжалителна. Проблясващите му очила казваха, че е нормална такава мечта за мен, сирака, и е жалко, че кооперация, магазин, телефонна централа, тавани могат да се вдигнат, но род не може да се поръча… както водката, която поръчвам в странния унес на съзнанието, че братчеда е непоправимо пиян, а аз съм необяснимо трезвен, трезвен от мечтата, която ми се вижда толкова реална, колкото нереален става светът от напиването. Омайването е изчезнало като тъгата от очите на момичето, което се е ококорило насреща ми с невинната си доверчивост към мечтите и на мен ми става мило това момиче, седящо тук като мадама, мило ми е отражението на моята мечта в очите й и аз искам да ги целуна, сякаш искам да целуна мечтата си, за да се простя с нея. Не мога да повярвам, че след толкова водка съм разочароващо трезвен, а братчеда е пиян, и всички са пияни, и на мен ми става странно и непривично това положение на трезвен сред пияни и затова махвам с ръка на пълната чаша с водка, подавам ръка на момичето и й предлагам да я изпратя, ако желае – до тях.

И тя се съгласи. До тях. Ставаме. И в този миг удрят първите акорди и певицата запява. Паузата за оркестъра е приключила. С първите нотки на гласа, на певицата, приключва и моето колебание отпреди два часа към кого да насоча вниманието, което изби към момичето на братчеда. Аз слушам гласа на певицата и нещо в мен се разтреперва, срутва се, аз, треперещ, сядам обратно и моля дамата да изчакаме края на песента, а тя се съгласява с усмивка. Аз слушам с безумна трезвост този глас, глас, познат от години, глас, породил веднъж завинаги възторг и преклонение у мен, който – сега проумявам – съм следвал, следвайки пътя на оркестъра от един бар в друг, вече толкова години, само заради гласа на певицата, този мой кумир от тембри и резонанси. Посягам несъзнателно към чашата, изпивам водката на един дъх и се катурвам в погледа на момичето, в болката от неверието към гласа, който е друг, променен, развален, несигурен, занаятчийски, търся в миговете музика спомен за предишната красота и тъкмо го налучкам, и някакво незнайно страдание стисва гласа за гушата, гласът изтънява, обезцветява се, залита, плаче, но не с тонове, а със стонове, хриптене и пропадания, а аз рева от болка по загубената красота, гледам измъченото лице на певицата, въобразявайки си, че тя ме гледа, разбира, че аз съм разбрал нейната мъка, нейната драма, опитва се да се усмихне, но изпада в болезненост от резултата на гласните си струни, очите й се пълнят със сълзи на шарени отблясъци, кумирът с трясък се разцепва и раздира на шарени отблясъци и в замъгленото ми съзнание шарените отблясъци на миналата красота ме изпълват с горест, не издържам, аз ще заплача, защото певицата няма право да плаче на сцената, тя плаче вкъщи и не заради загубата на инструмента, с който си изкарва хляба – тя ще продължи да изкарва хляба и в това състояние – но ние плачем за таланта, който си е отишъл така естествено и природно, като обувките, които се изтъркват, а е придобит с толкова труд и радости, че болката от загубата е неземна, космическа, невъзможна – кой ще я понесе, кой ще заживее само със спомена, кой ще я възстанови и защо точно аз, господи, аз, сиракът, свикнал на спомени, лишен от радости, осъзнал кумира си, защо точно аз трябва да го загубя, колкото и да е нетраен той по природа и колкото и да е естествена загубата на гласа у един изтъркал се от употребата на годините певец, както са естествени сълзите, които предизвикват сега моите излияния в очите ви, госпожице, но, госпожице, аз не мога да не страдам, защото певицата си губи гласа, но е притежавала красотата му, а аз губя красотата, без изобщо никога никак някога да съм я притежавал…

Нея сутрин бях махмурлия. Четях тогава… хм… “Сто години самота”. Оставаха ми петдесетина страници, но аз я карах тежко, с дълбоки махмурлийски осмисляния. Четях петнайсет минути, четирийсет и пет – ритах топката. На обяд ми оставаха трийсет страници. От нетърпението да я свърша прелиствах страниците бавно, стремейки се мозъкът ми да се напоява с текста. Ако не беше книгата, щях да бъда по махмурлийски мрачен, пълен с черни светоусещания и с инстинкти за собствено унижение. А така, благодарение и на Маркес, си внуших мистичното самосъзнание, че в момента, в който прочета и последната точка, ще ми се случи нещо. Лелчето видях на обяд в кухнята, беше с невероятното за нея приповдигнато настроение. Ни дума, ни вопъл устата й не пропусна къмто белия свят, както и се очакваше, но аз, отговаряйки й по същия начин, се опитах директно да й подскажа, че днес съм представител не на белия, а на черния свят. Като напускаше кухнята, милото ми лелче обаче ме шашна. Каза: “А днес времето е хубаво…” Каза и излезе. А аз останах с пилешка плешка в уста, ориз във вилицата, филия в лявата ръка и със странното въобразяване, че лелчето се движи към стаята си, влиза и сяда на фотьойла с усмивка на уста. Усмихната! Не можех да си го представя, а само да си го въобразя – така, както не бих могъл да погълна и плешката с кокала. На мен яденето и без това не ми вървеше, ядях насила, натискайки надолу повдигането в стомашната област, но замръзнах с плешката в уста и по друга причина. Исках неистово да се сетя какво отвръщаше вуйчо Ваньо, Чеховият вуйчо Ваньо, на тази банална и насилствена реплика на младата съпруга на дъртия професор. Отношенията им са така недоизказани, вуйчо Ваньо е влюбен в нея и прочие, и прочие, а тя реагира символично, макар и искрено учудена от това, че навън времето е хубаво, а вътре… в семейството… в къщата… Да! Преглътнах и се сетих. “А днес времето е хубаво”, му вика тя. А вуйчо Ваньо мълчи, мълчи и вика: “В такова време е хубаво да се обесиш.” Страшна реплика! Чак се усмихнах и аз като въображаемото ми лелче и зарязах яденето на произвола на хлебарките. А един състудент ми разправяше навремето какво мазохистично удоволствие изпитвал от махмурлука. Предполагам, че имаше предвид тягостното самотно чувство на болник, което те наляга, пък макар и сред хора. Ти си в съзнание, но съзнанието ти е болно от разюздаността на предходните няколко часа и тази болка, в по-тежките форми на махмурлука, е отгоре на всичко физическа. Главобол. Впрочем в главобола няма кой знае какво удоволствие, но няколкото степени преди това, когато не си пил чак толкова вечерта, на сутринта се събуждаш обвързан. Ставаш, правиш всичко, но не можеш да си събереш мислите, не можеш да почувстваш сетивата си в стандартната настройка, ти си натоварен. И тази натовареност, която при някои избива в потиснатост, при други в откровена депресия и черногледство, а при трети – в бурна радост, остатъчен ентусиазъм и неовладяна нужда от беснеене, те прави по-особен в твоите очи. Има нещо извънредно, което сякаш си понесъл на плешките си и което те е белязало, затова като излезеш навън, все ти се струва, че всички погледи, всички внимания са прицелени в теб. Някои дребни душици гледат да се скрият бързо от вниманието, от срам – за тях чуждото внимание е изобличителен пръст, насочен от трезвостта към излагацията. Широките души пък трансформират това внимание в някакво фосфоресциращо зрънце, което зазидват в гръдта си, за да смайва и учудва околното – нещо като мировата скръб. А то махмурлукът си е баш мирова скръб. Аз пък го понасям с нетърпение, като тунел от невъзможна нагласа на съзнанието, който трябва бързо да премина, за да се почувствам пак пълноценен към себе си. Обхваща ме някаква творческа тръпка – да правя нещо, да се нагърбя и прегърбя с нещо – тръпка, омесена с прогнозата, че преди да преспя още една нощ не само не мога да мисля, но и дори правилно не мога да преценявам помисленото. А виж… защо пия, е нещо, което лелчето не би могло да разбере. В нейните смътни представи пиещият е пияница, алкохолик, наркоман, извратен, парцал. Човек без воля и ангажименти. Безхарактерен тип. Което е вярно. Когато пият, повечето напиват характера си. Аз обаче пия и опивам съзнанието. Калявам съзнанието си чрез омайването. Моята цел е разлагането на сетивата, затапването на паметта, отпускането на волята. Омайването е сдържана фройдистка енергия, която избива психичното посредством телесното. Вместо да убия незаменимото си лелче, аз предпочитам да изгоря бушона чрез алкохола. В този смисъл пиенето е хуманен акт, субстрат на превантивността и профилактика на натрупаната ръжда в психомеханиката на човешката природа. Омайването, с други думи, е нирвана. Лошото е, че на двайсет грама от омайването стои напиването, а колко му е да гаврътнеш двайсет, когато си изпил минимум двайсет пъти по двайсет грама? Квинтесенцията на пиенето е умението да усетиш момента на нирвана и тогава да решиш дали да изпиеш последните двайсет грама или не – колкото и просто да звучи, това е много сложна работа. И трябва доста практика за овладяване на това умение… но я иди обяснявай на лелчето по този начин защо пия! За нея тази опростена теоретична схема е абсурдна за проумяване и е съвсем излишно да я убеждавам, че омайването ми помага да издържа на живота около мен, защото тя, тъпачката, си е въобразила, че животът е вътре в нея! Лелчето, което нея сутрин направи такъв невинен опит за словесен контакт, е всъщност много самотно същество. Тя живее в себе си, а там й е пусто, скучно, неутешимо и тя търси врати, за да излезе, но има само прозорци и прозорците са зазидани, а стъклата – счупени, и духа, а тя се завива под одеялото на заблудите, включва си печката на илюзиите и си препича филийка на самотата, а ако някой от тези уреди се повреди, няма кой и как да дойде да ги поправи и затова тя няма избор, принудена е да си представя, че развалената печка топли, и да преглъща сълзите си вместо филия, и да се загръща с вечното одеяло, което не може да я стопли в този космически студ и служи в действителност единствено и само да я прикрива от очите на онези там, зад стените. Една врата има лелчето и като я отвори, вижда мен и я затръшва отново. Горкото лелче… Наистина е тъжно да мислиш по този начин за нея и когато се размекна и почувствам страданието й, винаги си представям надгробен паметник.

Последните трийсет страници ги изядох на един дъх, като забавих неимоверно времето на последните две, четох ги поне пет минути и си блъсках книгата в главата, както правя винаги, когато книгата страшно ми хареса и поискам насила да вкарам спомена за нея в мен. Най-отчайващото бе, че през това време нито съм обърнал внимание кое време на следобеда е, нито ми идваше наум пророчеството, че след затварянето на книгата ме очаква отваряне на някаква нова страница. Чух, че се звънна, а после – почукване. Така лелчето по споразумение ми даваше знак, че някой ме търси и очаква на вратата… Но не ме чакаше на вратата, а пред мен, в коридора, до лелчето видях нея, момичето на братчеда. Вечерта, барът, певицата. И момичето на братчеда. И сега – в коридора. Толкова несъвместими бяха всички съставки помежду си и така съчленими с книгата на Маркес, че дори не се учудих – нито в първия момент, нито до края. Момичето мълчеше. Лелчето мълчеше. И аз мълчах. Момичето беше в тъничко яке за края на ноември, с пристегната здраво коса и с потрепващи очи. Лелчето с пеньоара, аз – по пижама. Тя държеше в ръка две рози, червени като замръзналия й нос, телцето й бавно се отпускаше в топлината на апартамента, черните й остри обувки изглеждаха самотни, изоставени; под чорапогащника ябълките на коленете изпъкваха, а дамската чанта зееше като ограбена. Мълчахме и в мълчанието аз чувах туптенето на разбърканите си мисли и въпроси: защо две рози? вчера какво стана, след като загубилата гласа си певица ме сгромоляса? къде е братчеда? кой идиот пак блъска вратата на асансьора? къде съм загубил връзката с идването на това момиче тук, в къщата на леля ми, където освен капитана далечно плаване и жената от водоснабдяването друг не е стъпвал? защо кибичи тъпото лелче? защо мълча? как се казваше момичето, което май нямаше име? колко е часът? къде съм аз, кажете, в главата ми опрял е за стрелба на махмурлука пистолетът! сънувам ли? защо лелчето не казва, че пак съм пиян, ами гледа някак… окуражително? защо, защо, защо кибичи още скапаното лелче! какво да кажа? единият ми чорап кога пък се скъса? колко е хубаво, колко е хубаво момичето и за мен ли, за мен ли е дошло!? откъде знае адреса? къде са ми спомените, майка му стара, сигурно там е химикалът, който е записал моя адрес в нейната памет и… какво… какво значат… тези рози… тези думи… Преди да си тръгне, момичето каза: “Тези рози, две са, за паметника са, нали?” Това бе въпрос. А аз й отговорих, цитирам: “Запознайте се с жена ми, съпругата…” А това, това бе простотия на простотиите, дива работа. И й посочвам лелчето, и пак подканям – запознайте се… Тъпак. Вместо да целунеш тези посинели от студ, убодени от розите ръце, ти ги видя да отварят заднишком вратата и да се стопяват в полумрака. Вместо да погалиш топлия й глас и да се стоплиш от ласката, ти чу спазъма на хлипащата й душа. Вместо “заповядайте” – “запознайте се”. Тъпак. Такава тишина е настанала след тихото затваряне на вратата, че чуваме как момичето хлипа пред асансьора, как се качва и продължава да хлипа до долу, на улицата, из града, до края на света. Лелчето ме гледа за пръв път в живота си право в очите минута, две, а аз не издържам и й изтърсвам: “Аз съм болен човек.” А тя нежно се засмива! И все ме гледа в очите! Търси ми същността в очните дъна! “И от какво си болен?”, казва най-после… Не мога! Не мога и никакъв ефект няма да има, ако й отвърна, както си бях наумил. Ще има обратен ефект и ще тръгне точно по утъпканата пътека на тези вечно преобръщащи се в нейна полза диалози. Затова й отвръщам: “Махмурлия съм.” А тя снема поглед и проточва: “Снощи като не беше махмурлия, момичето можеше да те докара пиян с такси, да те мъкне на гръб по асансьорите, да й се плюнчиш в ушето, фъфлещ, а днес като махмурлия да я изгониш… И си бил болен… Болен си ти, ама от здраве. Като си пиян – си ерген, като си махмурлия – ставаш женен и то за мен, дето съм колкото майка ти! Господи милинки… Грехота е, Погодине.” Пръстите ми се стягат, ръката ми хваща лелината брадичка, насочва я към лицето ми и устата, злобната, мръсната, прецежда право във внезапно ужасените й очи: “Ако ти бях съпруг, лелче, сега щеше да имаш деца, големи колкото това момиче, освен ако не капитанът, ами ти си яловата.” И да има за какво да живееш, щях да довърша, но как, като пред мен е сгърченото лице на леля ми и очите й… очите й, които смахнато се завъртат наопаки, поглеждат в себе си, въртят се пак, с огромни треперливи зеници ме поглеждат, затварят се спазматично и чувам изтръгналия се рязко от гърдите й хрип, потиснатия плач, който се устремява към стаята и лелчето влиза, затваря се, заключва се и вътре забълбукват неистовите й хлипания и неистовите й опити да ги сподави, удави, унищожи, а аз стоя и ми е ясно, че в ушите ми бумти не само гласът на неуспялата да сдъвче безутешния си плач моя леля, но и плачът на моето момиче, което никога нямаше да бъде мое и което отдавна трябваше да е далеч от тук, на края на света. С този центробежен двоен плач в главата аз се разтрепервам неудържимо, хуквам, нахлувам в стаята си и се залепям за стената, и си блъскам главата в стената, докато телесното не надвива хаоса на психиката и болката замрежва двата гласа, аз се отдръпвам рязко, виждам гумената си топка и с ножицата я надупчвам, нарязвам, затривам и тъпча, и ям, и горя... и спирам така, с чело в земята, с колене огънати, с ръце разперени и си мисля: Майчице, защо съм така сбъркан, защо съм така претоварен с този живот на злобна безполезност! Аз наистина съм болен, болен от себе си, враг на себе си, убиец на себе си! Леля ми, тази неразбрана моя леля, тази също толкова самотна като мен леля е открила пътя! Пътят на примирената безполезност, пътят на мълчанието… А аз съм глътнал ключа от катинара към душата си, спуснал съм щорите на спасението и съм включил бойлера на врящата злоба. И щом някой се опита да ме достигне, аз изливам себе си в изстъпления и – простуден от разголването си – изливам и злобата си върху този някой!… Милото ми, милото ми лелче! То е било ощастливено от момичето, което се е появило в моя, а значи и в нейния живот, зарадвала се е от възможността да се зарадвам, поискала е мечтата, полюбувала й се е, докато аз съм спял заклан пиянски сън и на следващия ден денят й се видя хубав… Господи! Тя действително живее вътрешен живот! Тя се засмя, божичко, когато аз изгоних момичето преди малко – сякаш това бе просто игра на младите, сякаш бе предвидена фабула от сюжетите на нейната мечта… нейната мечта за мен! А аз, аз, аз за какво съм, майчице, след като и в една мечта не мога да участвам човешки!…

Махмурлукът ми е избягал или, по-скоро, пренесъл се е върху целия свят и сега светът ми се струва мрачен и безплоден, а аз съм здраве и свежест, които трябва да го обгърнат. И ставам, и се люшвам към стъклото на прозореца, и с побеляло от натиск чело, със залепени разперени длани гледам на белия свят с ей такива черни очи!…

Ех, да завалеше сега сняг! Да обели света, да покрие ласкаво всичките му неугледности, да замъгли с белотата на вечното си движение всичките ни фасади, да облепи с памук резките ни слухове и да направи природата едничък звук: хрупането под обувките ни. Сякаш на света няма хора, а само обувки! И да изляза аз разгърден, с вееща се коса, да вървя и да гледам, да спирам и тръгвам, да ходя и бягам, и да мълча, да мълча, да мълча, а снегът да пада, а аз да вървя към бялата завеса на хоризонта, към белотата на забравата, да вървя като гола, открита, прясна червена рана сред това вечно движение на белотата – открояващ се, нарочен, единствен, различен, – да вървя и да вървя като рана през света, а снегът да пада, да пада, да пада отгоре ми като сол…

ПОСЛЕПИС НА СОФРОЗ ЖИТОГЕГА

Извинете, че пиша този послепис, но се налага, понеже от записките на братчеда много неща остават неизказани и недоказани. Аз съм братчеда, за когото той говори. Как се казвам – виждате отгоре, а братчеда се казва или казваше Погодин Дъждовежд. Погодин беше странна персона, както впрочем всички ние. Той имаше една мания: да търси таланта си. Бе му хрумнало, че абсолютно всеки човек си има талант и че ако разпознае таланта си и го развие, всичко ще си дойде на мястото, светът ще бъде подреден, идеален, и така нататък, нещо, с което съм съгласен и аз. Моят талант според него е спомнянето и аз имам този нелеп и нелек навик предимно да говоря, спомняйки си и фиксирайки спомените си. Погодин по онова време, когато се запознавахме, упорито търсеше таланта си и ходеше с едно девойче на име Чечита Чипочер, която беше телепат. Трудно я караха, тя му четеше мислите, той се чудеше как да мисли друго, за да не й е все в ръцете, но тайно ми казваше, че се надява и Чечита да му помогне в намирането на таланта му – ако го прочете някъде в подсъзнанието или такива теории. Помня как Пого откри таланта си, но не ми се разказва сега. Излезе, че неговият талант е самотата. Да, самотата. Заживя сам, зарязоха се с Чечита, случайно го виждах, заряза всичко и самотата му го пропи. Как и защо – нямам информация. След като изчезна, остана тази тетрадка със записки, които с жена ми публикуваме под единодушно приетото заглавие “По повод липсата на сняг”. А сега съм длъжен да поднеса на читателя нужните обяснения.

Първо на първо, не съществува никакво “лелче”. Погодин живееше сам от момента, в който, обясних ви, откри самотата като свое призвание. Освен това не беше сирак. Баща му, майка му, двете му сестри, всички са живи и здрави, мисля, и до ден днешен, но не смеят да сложат жалейка, понеже братчеда го водят безследно изчезнал. Впрочем в записките описва произхода си доста скалъпено и литературно и по-подозрителните от вас сигурно са доволни от това разяснение. Като се усамотяваше, Пого поиска своя дял от имота на техните, правиха някакви прехвърляния, покупки, продажби и замени и той се сдоби с гарсониера в един висок блок на последния етаж и заживя там, отделен и сред облаците. Не знам да е живял с някого, дори и като хипотеза не го приемам, тъй като той си имаше тоя талант – да бъде самотен. А как е живял, съдете по записките. Но не бързайте с изводите, че е бил луд братчеда – бих заложил спомените си на обратното. Просто самотата му бе такава.

За паметника, на който вечно е седял, нищо определено не мога да кажа. В последните мигове от пълноценното ни общуване помня, че ми обясняваше разпалено за паметниците като екстракт на самотата, че всички паметници били самотници и се понасяли помежду си само затова, че не можело да си ходят на гости и прочие, и прочие, все неща, които предполагам, че приемаше като – как му викаха на това? – да, като метафора. Да е поднасял цветя на паметниците се съмнявам, нали и той беше самотник, което по неговата трактовка ще рече паметник, а следователно паметниците не се срещат помежду си.

За певицата бегло си спомням. Два дена след описаната ни среща в бара, която бе действителна и с такива последствия, той ми се обади, за да вземе телефона на момичето – то, впрочем, е настоящата ми съпруга. Само че, ако не греша, не го и поиска, а аз му го дадох накрая, а той ми говореше за певицата от оркестъра, как я видял в градината, два часа вървял по стъпките й, лицето й било негримирано и грозно и той го сравняваше със загубения й глас, и как я следвал, а тя вървяла бавно, тежко, безжизнено и за него била като куха, и че само той е носил в този миг нейната вътрешна пълнота, защото гласът, бившият й глас живеел в него със страшна сила… Виждате, аз повече импровизирам, отколкото си спомням. Нещо подобно ми се стори. Тая певица пее и в момента, но в друго заведение. Аз не съм никак музикален, фалшиво говоря, дето се казва, но с жена ми – тъй като нерядко ходим, може би и в чест на братчеда – все спорим: тя твърди, че чуваме остатъци от глас, посредствено пеене, пък аз нищо не чувам, освен музиката. Както и да е, това не е въпрос от моята компетентност. Обаче аз знам нещо повече от всички останали. Братчеда, от мъчителното търсене на таланта си, беше така изострил усета си към чуждите таланти, направо го бе превърнал в още едно, негово лично сетиво, затова нищо чудно тази драма на певицата така да го е разтърсила, още повече, ако й се е възхищавал, превръщайки я в един вид кръвното налягане на своята самота. Между другото, медиците му викат не кръвно, а артериално налягане.

А това за обувките е стара работа. От казармата дори. Братчеда често ми показваше обувки в коридори и където ги срещнем, и ми обясняваше: Виж, братчед, тези обувки са с леко събрани носове, като човек, който стои пред прозореца и му е хрумнало нещо дълбоко лично и приятно. Или пък: Гледай го тоя тарикат как се е разкрачил, сякаш е капитан първи ранг. И разсъждаваше: Знаеш ли, братчед, че обувките са всъщност хора, които са се раздвоили и разтроили, и разчетворили и колкото обувки там имат. Многото състояния на човека се състояли в позата на обувките и че ако човек изхвърлел обувки, просто изхвърлял някакъв свой спомен, черта, период от живота… Аз, да ви призная, съм склонен да се съглася с него, понеже моят талант са спомените, а аз досега никога, ама никога не съм изхвърлял обувки. Причина сигурно е братчеда, но все пак е факт. А съм запомнил и едно изречение почти дословно: “Обувките са хора сами по себе си, но без крака и телеса, само контурът на съществуването.” Братчеда каза, че била негова “разсъдъчна шарлатания” по Кант, но аз понеже Кант не съм чел, а съм чел само чистите механики на корабните двигатели и други от този сорт книги, не мога да коментирам. Във всеки случай братчеда, който имаше литературни вкусове, смяташе обувките за своя коронна тема и дори беше почнал писание по тоя въпрос, но го унищожи, защото каза, че било като “Мост” на Гогол (дано съм точен в заглавията и имената), но само бил сменен обектът. Но за обувки ще стане дума и в края, така че имайте предвид това уточнение.

А за “момичето на братчеда”, демек за настоящата ми съпруга, историята изглежда в основата си съвсем глупаво. Наскоро се бяхме запознали с нея, тя още скучаеше с мен, когато стана тази случайна среща с братчеда. Аз че се напих, ясно, но все пак имам откъслечни спомени. Братчеда се бе разгорещил, после говореше тихо, продължително – мен ми се стори цял век, а жена ми се блещеше насреща му, като невидяла, което си е истина. Омаял я, но и как, братче, няма да омаеш момиче след толкова мигове преживяна самота! По едно време братчеда пребледня, развика се нещо, дрънна водката на екс – това ще да е било при чуването на певицата. После крещя, барманът го изхвърли навън, а жена ми – след него, взела такси. А там, в таксито, той, като съвсем трезв – а реално братчеда е бил до дупка пиян, сякаш пренесен вече в друг свят – в таксито братчеда й предложил да ходят на другия ден с две рози при паметника, да ги оставят и да се отърве той – това е мое тълкуване, отбележете го! – от самотата. Ех, къде е сега братчеда да му кажа, че е имал талант и да привлича такива като жена ми, и то здраво! Като отишла у тях тя на другия ден, я държал в коридора, мълчали, накрая той рязко я поканил да влезе да се запознае със съпругата му. Тя си помислила, че в стаите наистина има негова съпруга и тя сега слуша. Разревала се и избягала. После братчеда ми се обажда, говори ми за певицата, а аз, не знам защо, му давам телефонния номер на… И, господ ми е свидетел, и досега съм уверен, че чух как той изтърва химикал – значи е бил приготвен! И аз съм улучил какво го мъчи – което е доказателство, че достатъчно живяхме близки с него, за да не загубя интуицията си в отношенията ни. А и да се стремя повече да помогна на него, отколкото на себе си…

Братчеда й се обадил. Насрочил й среща в един след полунощ там, пред паметника. Пак с рози. Жена ми отишла, но не намерила никой. Чакала, чакала, хванала си такси, което завъртяло точно пред паметника и тя и до днес се кълне, че видяла там, в подножието на паметника чифт обувки, разположени така, сякаш някой е седнал и чака. Но това е нейно внушение, според мен. След като заживяхме с нея и й разказах подробно за братчеда, тя се сети за тези обувки, та даже и сега е готова да заплаче, ако твърде остро й противореча в съмнението си. Пък дори и да е имало обувки, навярно ги е хвърлило някое циганче и е продължило босо, нищо, че е ноември. Не, не. Това са глупости. Искам да кажа единствено, че не вярвам в Кант, понеже не съм го чел – нямам тоест спомени от него.

Това са ми спомените за братчеда. Дали се е самоубил, както намекват записките, не знам. Пък и записките, както разбирате вече, са толкова измислени, че е проблематично какво как да се чете. Какво да си мисля, не знам. Тяло няма. “Безследно изчезнал” е официалната формула. И да се е самоубил, във вестниците няма да го прочетем, защото там за такива самоубийци не пишат. Не знам. Където и да е братчеда, той е със сигурност напълно самотен, а в това му бе талантът, така че ние трябва да сме щастливи, когато някой разгърне докрай таланта си. Не го приемайте като черен хумор. С братчеда така си говорехме и аз, не знам защо, но съм убеден в интуицията си, че някой ден пак ще говорим с братчеда, ако ще и на оня свят, където той впрочем казваше, че се ходело без обувки…

Във всеки случай преди много години кръстихме първото си дете на негово име.

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 53977 | Прегледи: 92 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още