Събрани web съчинения
За контакти:
Речник на самотата
Бели следи

Полето на вечното мечтание, деца, е направено от сняг, но не от онзи лепнещия, тежък и студен сняг, а от сняг, подобен на прах от тебешир, затова всеки, попадал в полето на мечтанието, като се прибере в широкия свят, оставя подире си бели следи; това го казвам аз – сивият вълк на мълчанието, а малкия Шипуч открих в дните на големия глад. Скитах по нагънатата, просната посред събиращите се хоризонти велика равнина с премръзнали лапи, свита душа, увиснал в зъбите, разтварящ във въздуха своята пара език и знаех – за мен изходите бяха два: да попадна в полето на мечтанието или да се спася, връщайки се назад, към сивотата, към опасностите на принуденото съжителство, ала не желаех да се връщам, от това постоянно връщане и отиване бях остарял; животът ми премина в бягство от самотата на глада и от хората назад, животът ми – погранична линия, разделящата нищото от нищото – животът ми с откриването на Шипуч се възвърна. Тогава той бе едва проходило мъниче, увито в кожи от елен и бяла мечка; странно бе откриването – бях се повлякъл по дирята на шейна с неголям впряг, шейната на едно място правеше полукръг и продължаваше нанякъде, ала от този полукръг, право напред, към великата белота, започваха човешки следи – леки в началото, все по-затъващи нататък и изведнъж тези следи прекъсваха, разстоянието между стъпките се увеличаваше и с последната, помня, дясна стъпка, изчезваха. Сетне обиколих наоколо – да, изчезваха, както сянката се разтваря в закрилия слънцето облак, а точно там, до последната дясна стъпка бе Шипуч, гледаше с обилно разтворени очички – още тогава бе смело момче – проскимтяваше, а аз бях взел веднага решението. Грабнах го, с все сили се втурнах по отпечатаните плазове на шейната; кучетата на хората са добри животни, схватливи и безкористни, ала без човешкия въздух не могат да живеят, затова намерех ли шейната, щях да намеря пътя на Шипуч… Шейната намерих близо до обходния хълм, кучетата, загубили се, все още силни, но отчаяни, лежаха и единствено потрепваха, и бяха гладни, бях гладен и аз, а водачът им – огромният сивкав Окюн – не реагира при появата ми, може би позна вързопа. Пък и какво да реагира – когато се погубиш в тази равнина, чиято и да е поява носи щастието на надеждата, дори и да е сетна надежда; ако трябва да се пребориш с бяла мечка, до сетния си дъх се надяваш ти да надделееш, а смъртта в борба, а не в отчаяние, е повече щастие, нежели нещастие; така оставих Шипуч в шейната. Разкъсах единия от товарите й, бе храна, изядох половината, останалото подхвърлих на кучетата; с Окюн не разговаряхме, разбрахме се с погледи – тръгнах, той поведе кучетата след мен и на полукръга се разделихме. Те отнесоха Шипуч по пътя на живота, аз останах сам и в този момент се реших: сега или никога трябваше да намеря полето на мечтанието, сега или никога да заживея, само да живея, а не да съм в помощ или в тежест някому – така казах аз, сивият вълк на мълчанието… Историята на Шипуч помня оттук, но тя продължи другаде, щото озовавайки се в селището на ръба на света, той живя при всички и при никого, съпровождан от ореола на чудодейното избавление – всеки можеше да разкаже за следобеда, в който грохналият Окюн и другите смелчаци довличат до единствената вечнобяла улица шейната. Няма кого да попитат какво се е случило, Шипуч е невръстен, речта му и тя едва прохождаща, вярно, кучетата гледат изразително, но нямо, но нямо за човешките сетива. Окюн се възстанови и оттогава не се отдели от Шипуч, спяха и се хранеха заедно, а бащата на Шипуч за всеобщо огорчение просто бе изчезнал отвъд ръба на света. Момчето растеше в дълбока любвеобвилност – когато помогне, всички възклицаваха: “Благодаря ти. Бащичко!”, когато се засмее, запее, пошегува, му заплюваха пазвата: “Пу, бащичко!”, когато възмъжа, “Бащичко” го наричаха и връстниците му, че и бебетата, и пришълците, и всички, които нямаше как да познават баща му. И тогава Шипуч се затвори в себе си: кой е баща ми, какъв е баща ми, не спираше да се пита, опрял ръка в челото, седеше с часове в ровене в себе си, в търсене на причините за баща му. По какво приличам на баща си, питаше се, защо всички го помнят и какво помнят – и на тези въпроси нямаше кой да даде отговор, а от първите заселници научаваше, че бащата на Шипуч бил храненик като него, не се отличавал в нищо от уменията на другите и едно чудачество имал – и то, най-нелепо в хорските очи. Строял хвърчила, но не за децата, понеже бащата на Шипуч смятал така – хвърчилата са опасни за децата; на детето, бил казвал уж той, хвърчило все още не му е нужно. И накрая, чудно защо, в момента, когато Шипуч изразил намерението си да последва баща си, да намери или потърси пътя му, или поне спомена за него, всички го прегърнали, окуражили го, никой не го смутил, а на прощаване всички само вдигали рамене: “Бащичко.” И никой от селището на ръба на света повече не видя Шипуч и Окюн… А за първи път чух за невидимия пламък съвсем малък, от баща ми. Дори и да си на границата на силите си, казваше той, да усещаш и сърцето си вледенено, и душата си изсмукана от безкрайния студ, който е в нашата равнина, помни, казваше той, че винаги можеш да попаднеш на невидимия пламък, това, казваше той, е една невидима нишка на живота, която обгаря леда, стопява снега и като чудо върви по равнината, а след нея върви диря от топла пръст, никнеща трева и бистра вода в пазвите на канарите. Помни, казваше той, че дори и ослепял от немощ, безчувствен от вятъра, оскотял от безизходица, заспиващ в движение, ти можеш да пресичаш тази топла диря и това да ти възвръща живота, а ако някога я видиш и успееш да тръгнеш по нея, помни, че си попаднал в полето на мечтанието. Така казваше той, бащата на сивия вълк на мълчанието, а после годините се заредиха и заприличах на призрак; вървях ли, вървях наникъде из великата равнина, затворена между хоризонтите, не помнех ни кога спях, ни дали спях, а езика бях стиснал здраво между зъбите, за да не зная дали още изпуска пара. Краката си не чувствах въобще, ала бях сигурен, че живея, макар понякога да ме обземаше съмнение: дали не съм стигнал?, нали само в полето на мечтанието може да си жив и без да живееш?; нали за това съществува невидимият пламък?

- - -

На това място, за наше най-голямо съжаление, читателю, прекъсва най-неочаквано разказът на сивия вълк на мълчанието и историята на Шипуч. Разбира се, за някои неща можем да се опитаме да се досетим. Навярно изоставилият шейната и впряга баща на Шипуч е бил повлечен от своето хвърчило. Навярно е искал да вземе със себе си и малкия Шипуч, но оттласкването от снега в последните дълбоки стъпки не му е позволило. Дали го е изпуснал или този товар е бил критичен за полета? Навярно издигайки се нагоре, го е теглело надолу, към смаляващата се точка на шейната, навярно с постигнатата мечта за полет се е смесил ужасът на очите и лицето, обърнати назад, назад и надолу… Дали е предвиждал този полет или само е изпробвал поредното си хвърчило?... Полето на вечното мечтание за нас не съществува. Но ако видим човек, издигнал хвърчило, не може да не ни направи впечатление как погледът и цялата човешка същност са в хвърчилото, как въжето, свързващо ръцете му с хвърчилото, е нишката, която го свързва и разделя, която може да притегли, но не може да изкачи. Ние съзерцаваме небето, но колко от нас си мислят, както този човек, че небето е всъщност вятър и че вятърът е всъщност силата, която ни въздига? Разбира се, с нашите отдавна похабени навици на въображение способни сме да си представим една бъдеща среща между Шипуч и лутащия си вълк. Те вървят един срещу друг, сигурно доста години вървят един срещу друг, докато се стигнат. Окюн е остарял, вдървен, навел глава, Шипуч на всеки десет крачки спира и го изчаква. Сивият вълк на мълчанието не може да не ги познае веднага, дори Шипуч ще му махне и точно по това махване ще го познае. Без да е виждал този млад мъж със скрито от брада лице, с изправени рамене, щръкнал посред великата равнина – ще го познае. “Окюн, позна ли ме?”, ще попита той първо кучето. И това е краят на Окюн. Хълбокът му тежко, спазматично ще приплесне. В очите – вече почти празни – ще пламне и изгори последният му отговор, последният му утвърдителен отговор. И Шипуч се навежда и затваря очите на притихналото куче. Да продължаваме ли? И Шипуч разказва: повел го из равнината Окюн, но отслабвал, започнал да крета и дошъл денят, в който Шипуч му дал последната дажба. И седнал на кръстопътя на всички хоризонти да чака съдбата. Тогава се вдигнала буря, тласнала ги в най-неясната от всички посоки и веднага утихнала бурята, само лек ветрец, полъх някакъв не спирал да ги потупва по гърбовете. Така ветровете станали водач на Шипуч. И ето, те срещат него, сивия вълк на мълчанието. Но способен ли е той след толкова години отново да даде пътя на Шипуч? Не, въздъхва сивият вълк, всичко, което мога да сторя, е да поговоря с тебе. Да ти разкажа за Великата равнина. Да ти разкажа за Невидимия пламък. Да научиш за Полето на вечното мечтание. Това, което Шипуч може да даде, е личната му история в Селището на ръба на света, това, което сивият вълк ще научи, е, че бащата на Шипуч е строял хвърчила… Е – както се казва – и какво от това? Полето на вечното мечтание за нас не съществува. За нас съществуват пържоли, висящи на пирон в дебелите ни черва, лъснати коне с неизброимо количество конски сили, изровени скелети от гардероба, които кукловодим от трибуната на нашето общежитие. Ние живеем, за да оцеляваме и оцеляваме с едно око, половин бут, четвъртинка умозрителност и опаковка памет. Ние се мразим, защото сме се хванали на едно хоро, качили на един влак, сърбаме една попара, дърпаме една черга – и това е целият ни жизнен път, и горко на онзи, който понечи да се отклони или отскубне – ще пуснем багери, да му изкопаят магистрали от капани, ще построим зателени клиники, за да го излекуваме, ще призовем и преоблечем бог, за да го разнищи, но най-просто и лесно – ще го забравим, ще го извлечем с мишката от списъците на гласоподавателите. Държавната колесница плува върху вулкан – това е цялото изречение, което ще остане от човешкия гений в мига, в който след милиард и половина години слънцето избухне и помете планети и комети, и собствената си система, и нас, цветята и розите на вселената. Но какво ни интересуват нас милиард и кусур години? Ние сме, ergo ядем, тук и сега, ergo завинаги. Какво ни интересуват някакви си, дето се размотават из ледниците, гонят оня, що духа, и халюцинират трева – или пък че някакъв си е вложил всичките си надежди в подобно търсене и му се привиждат бели следи? Из ледниците всички следи са бели, това е толкоз просто и логично – какво чудно има тук? Така че вместо да плещим врели-некипели, да тормозим децата с развращаващи приказки и да ги гледаме как се мъчат с хвърчилата, по-добре е да ги качим на джет, да ги вдигнем с парашута (дето го тегли скутер) или да ги оставим на спокойствие пред телевизора. А относно споменатите мъгливи алегоричнобели следи ще кажем само това: гумите на фучащите автомобили заличават всички следи, а ако бели следи се появят на моя мокет, ще го изпера със специалния препарат, който отлежава под мивката и на чийто етикет пише, че е точно за такива случаи. А относно фиктивния вълк с постоянния “сив” етикет… (пардон) епитет нека напомним знайното отколе – че това животно си мени козината (значи не може да е все безнюансно сивкав) и че мълчанието е приоритет на рибите, а не на неговия нрав. Вълкът вечно вие от глад или от луната и… и да се сравнява снегът с тебешир е толкова първолашка авторска изява, че… че бих още неща ви разяснил, но виждам, че ми отнемат думата.

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 11539 | Прегледи: 77 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още