Във вторник следобед научиха лошата вест. Вторите стопани също решили да се разделят с Харли и го пратили на семейство в Бургас. И там Харли вил цяла нощ ужасно и на сутринта новата му уж стопанка го изхвърлила на централния площад с всичките му играчки и с паспорта.

Майката на Тошко научи тази работа, докато ровеше из фейсбук. Като прочете, не повярва, гледа втренчено буквите в монитора, сетне задиша често-често, на пресекулки, сърцето й запрескача в гърдите, а гърлото й пресъхна, не можеше и дума да произнесе. Тя много обичаше Харли.

Харли беше куче, порода хъски, кафяво с небесносини очи. Симпатяга, малък, на три месеца, тъкмо му бяха сложили последна ваксина. Бяха го взели, като беше на 40 дни, но то им бе първо куче и отглеждането в апартамента не се получи.

В онзи следобед Тошко бе на училище, а баща му бе заминал в другия край на България да купува колело. Майката нямаше на кого да каже лошата вест, на кого да се оплаче и запреглъща сама. После, както става обикновено с нея, малката й брадичка заподскача неконтролируемо и тя заплака, сама, в хола, като дете.

Харли бе от вироглава и упорита порода, игриво, любознателно, любвеобвилно и неотказващо се куче. Никога не лаеше. Бързо се научи да не пикае из цялата къща. Първата нощ ви в тъмния коридор, но сетне свикна. Обаче започна да ръфа чехлите на бащата. Ръфаше ги, навярно си играеше, но после се прехвърли на чорапите му. И където го зърнеше, почваше да му ръфа краката. Бащата, и без това нервен човек, съвсем се изнерви, викаше, крякаше, пращаше Харли в коридора, не го пускаше да се качва на дивана седмици наред. Накрая Харли издебна бащиното отсъствие, качи се на желания диван и се изпика отгоре. Имаше си собствен характер.

Така или иначе и бащата си беше характер, седеше по цели часове на компютъра и все нещо чаткаше. И когато Харли се залепеше за краката, той ставаше, фучеше, че вече и ред не може да напише от това куче. Почна и намеци.

Майката се разрева още при първия намек, че кучето май няма да изкара дълго в къщата. А намеците станаха уверения, бащата взе да я убеждава, че нямало как да съжителстват, майката изплака две кофи със сълзи, но можеше ли да устои, когато се сблъскваха две упорити хъскита, едното, човешкото, гони другото в коридора, другото, кучешкото, пък му ръфа краката, където го завари – на кушетката пред телевизора, на масата пред чинията и на бюрото пред монитора.

Само шестокласникът Тошко нямаше думата в цялата драма, затова си страдаше сам в своята стая.

Речено-сторено. Преди да навърши три месеца и преди първото му извеждане на улицата решиха да го продадат на друго семейство.

В другото семейство Харли получи пълна свобода – да се катери и спи, където иска, да е неотлъчно до новата му майка. Дотолкова се привърза, че вече и час не можеше да изкара сам вкъщи и виеше непоколебимо часове наред. Много чувствителен беше, а какво да кажем за съседите, които още на първия месец почнаха масово да недоволстват. И какво, какво да правят новите му стопани, след като по цял ден ги няма, а Харли по цял ден вие?

Така Харли стигнал до Бургас, а там злата жена го изхвърлила на площада.

Но на площада, докато малкият Харли безпомощно и стреснато се оглеждал, го видял добър човек, почитател на кучетата и особено на породата хъски. Веднага разбрал каква е работата, грабнал Харли и го завел в местния приют за бездомни кучета, заедно с това разгласил из целия интернет историята на захвърления домашен уж любимец. А три дни по-късно от приюта предали лошата вест: Харли вече трети ден нищо не яде, даже не мърда, а само стои до мрежата на приюта и гледа нагоре и навън. И чака.

Като прочете това и като си представи небесносините очи на Харли и неговата изправена стойка, майката започна да трепери. До вечерта трепери и накрая, като се прибра Тошко от училище, майката реши: утре някой трябва да иде спешно до Бургас и да занесе на Харленцето една усмивка.

- Какво да занесе? - не разбра Тошко.

- Усмивка. Това куче ще се разболее, ако постои още ден до онази ограда.

- Но кой ще му занесе усмивка, мамо? Тате отиде за колело.

- Ти, Тошко, ще отидеш и ще му занесеш усмивка. Със самолета. Аз не мога, утре съм на тренировка в мола.

- Ама, мамо, аз съм шестокласник, кой ще ме пусне със самолет мене сам?! Че и с усмивка някаква.

- Точно защото носиш усмивка, ще те пуснат навсякъде. Никой не спира човек, който носи усмивка.

- Ама аз не съм летял със самолет! Никога!

- Страх ли те е?

- Не знам...

- Харли би полетял, ако е за теб, нали?

- Харли е куче.

- Харли е нашият Харли. Утре рано тръгваш.

- Добре. А как ще пренеса усмивката?

- Така. Да помислим. Хм, май ще трябва да звъннем на баща ти. Само той може да измисли как.

Звъннали на бащата, който бил потънал в някакви села в Северозападна България и дотолкова се бил откъснал от живота, че в началото и не загрял каква точно беля е станала. Освен това майката му спестила някои подробности, като му казала, че двамата щели да хванат самолета за Бургас, а не сам Тошко.

- Как да пратя усмивката? В метална касета? - питала майката бащата.

- Не. От метала на усмивката ще й стане студено и като стигнете, ще се е превърнала в гримаса – отговорил бащата след кратък размисъл.

- В хартиен плик ли?

- Не. Хартиите ги лепят с лепило, лепилото ще замае усмивката, ще я приспи и тя ще се превърне в прозявка.

- Тогава в дървена кутийка?

- Не. В дървото има дървояд и като го види, усмивката ще се отвори широко в уплаха.

- А в найлонова торбичка?

- В никакъв случай. Найлонът ще се впие докрай в усмивката, ще я обезкръви и устните й ще побелеят.

- Е, как тогава да я пренесем!? - ядосала се майката.

- Има един-единствен начин – усмихнал се от другата страна на разговора бащата. - Усмивка се пренася само в шепи. Само с шепи.

И бащата затворил телефона, а майката се зачудила, но вдигнала рамене и преразказала разговора на сина си.

- Значи се пренася само в шепи? - Тошко също бил изумен. - А как ще си отварям вратите, как ще се кача в самолета? Как ще си продупча билета, как ще се почеша по носа?

- Като разберат какво носиш в шепите, всички врати ще ти се отворят. Останалото са дреболии и ще изтърпиш.

Рано на другата сутрин малкият Тошко тръгнал за приюта в Бургас. Качването му в самолета минало без проблеми, на всеки, на когото кажел къде и защо отива, това правело голямо впечатление и всички му помагали, напътствали го и дори капитанът го поканил в пилотската кабина да му обяснява кой облак по какъв начин се заобикаля. Тошко очаквал в самолета да го заболи главата, понеже когато се возел на автомобил, бързо му се завивал свят от резките бащини му завои. В самолета обаче стюардесата му казала да дъвче неспирно дъвка, особено при излитане и кацане.

Но в самолета се случило друго нещо, съвсем неочаквано за шестокласника Тошко. Изведнъж много се уплашил, че е толкова нависоко, че от тук няма измъкване, че е беззащитен. Дотам се уплашил, че хукнал към вратата на самолета и през сълзи извикал:

- Моля ви! Спрете! Искам да сляза!

Капитанът и стюардесата се засуетили, хората се напрегнали, а едно малко момиченце отишло при Тошко и спокойно му казало:

- Ама, батко, това не е автобус. Тук посред въздуха самолет не може да спре и да слязат пътниците. Не се страхувай, ето, мен не ме е страх... А какво носиш в шепи? Гледам те от десет минути, много си смешен с тези протегнати ръце и затворени шепи...

- Нося усмивка.

И от дума на дума Тошко разправил каква е работата, седнали на местата си, затегнали коланите за кацане, а капитанът приземил самолета и въздъхнал дълбоко.

И тук идва развръзката, значи.

Как мислите, какво се случило, когато Тошко се добрал до приюта и зърнал Харли?

Като стигна приюта, Тошко видя Харли точно както го бяха описали. Беше вперил очи в дупките на мрежата, небесносините му очи се бяха слели с небето и никой не би могъл да каже какво има и какво няма в тях. Харли дори не отвърна, когато Тошко го повика. Не помръдна.

И тогава Тошко отвори шепи и пусна усмивката. Усмивката се издигна, във въздуха внезапно се превърна в гореща целувка и като се засили, залепи се право на муцунката на Харли.

Харли не помръдна, не смени позата, само бавно затвори очи, както правят най-щастливите кучета на света.

А след това изви очи, изви гръбнак като котка и се изстреля с бясна скорост срещу Тошко, който го чакаше със собствената си усмивка на лице и с разтворени за прегръдка ръце.

И тук, за съжаление, приказката свършва.