Събрани web съчинения
За контакти:
Как се пише приказка
Прошка

Птиците пееха, децата играеха. Отдясно беше дълбока борова гора, плътна, строена като за парад. Вляво обширната поляна грееше с всички цветове на света. По средата, между гората и поляната, по широкия изоставен път играеха децата.

Бяха трийсетина дечица, група от детската градина, изведени от госпожица Петя на извънградска разходка до Последното сбогом.

- Госпожо – дръпна едно момиченце госпожица Петя за пуловера, - кажете ми моля кое е Последното сбогом?

- Елате, дечица!

Госпожица Петя събра около себе си народа и заразказва.

Деца, намираме се на едно важно място. Тук преди трийсет години се случи ужасна трагедия, която всички трябва да помним, затова ви я разказвам първа аз, а после ще ви я разказват вашите родители, вашите учители и професори.

Преди трийсет години тук имаше частно имение – голяма къща, градини, ниви. Семейството, което живееше тук, бе от трима души – майка, баща и малкия Борко. Бащата живееше в града ни, беше голям началник. Майката се грижеше за къщата, имението, нивите и за Борко, разбира се.

Всичко се случило една нощ, когато Белчо, тяхното домашно куче, се събудил и превъзбудено изскочил на верандата. Майката и Борко били сами, бащата бил по важни задачи още на работа.

Белчо, куче от неизвестна порода, но много уважаващо стопаните си, се заковало на верандата в изненада – пред него били изплезили език Сара, една кафява негова връстница, живееща в града, и някакво опърпано псе, на което и възрастта му била трудна за определяне поради лошия външен вид.

- Какво правите тука, бе? - излаял Белчо.

- Бягаме, ах, бягаме... – изсъскала Сара. - Кошмар, Белчо!

- Ужас! Ужас! - поклатил глава и проскубаният спътник на Сара.

- От какво бягате, бе?

И двете кучета разправили на Белчо каква била работата. По-точно Сара разправяла, а спътникът й само климал с глава за съгласие и изпускал по някой „ужас“.

- Добре – казал накрая Белчо и ги пуснал вътре. - Настанете се под стълбите и никакъв шум, защото мама и Борко спят!

Добре, ама минали-неминали трийсет минути и пред вратата пак се чул тропот. Сега бил Ръфи, бордър коли, пазач от завода, а със себе си водел още пет кучета – всичките негови колеги, все немски овчарки, добермани и каракачанки. Избягали направо както си били на смяна в завода.

Белчо излязъл навън, почесал се с муцуна по бедрото. Проснал се на една страна, взел да ближе корема си и да чеше ухото си с предната, а врата си със задната лапа. Така обикновено мислел, когато бил разтревожен.

Като се събрали под стълбите цели девет кучета, и все от едри по-едри, вдигнали достатъчно шум и в спалните на втория етаж се светнало. Осемте гостенина изведнъж замръзнали в живописна купчина – на едно място стърчи опашка, на друго крак, ухо се подава встрани, в средата нечий нос се мъчи да си поеме дъх и да надуши какво се движи по стълбите надолу.

Първи горе се събудил малкият Борко. Заслизал внимателно по стълбите и шепнел:

- Ехо, кой е там?... Тате, ти ли се връщаш?

Белчо го посрещнал и веднага го спрял, като положил глава върху чехлите му.

- Какво става, Белчо? - попитало момчето.

- Ужас, Боре! – отвърнал Белчо. - Не е за разказване!

- Разкажи, де!

- Ела и сам ще видиш!

Като видял мешавицата от кучета, Борко ахнал и даже се разсмял весело:

- Леле, колко народ!

Кучетата се подредили пред него, всичките седнали на задните си лапи. Борко ги разместил по височина. Но всичките били толкова тъжни и с оклюмал вид, че момчето бързо се усетило, че прави глупости, и седнало срещу тях.

- Казвайте сега!

Още с първите изречения Борко скочил на крака и запушил уста с ръка. Очите му се ококорили. Накрая хукнал нагоре да събуди майка си.

През това време на вратата пак нещо задраскало. Отворили и какво да видят: още тринайсет кучета, бягащи от домовете си и от улиците на града, ги гледали с уплашени и молещи за приют очи. Веднага ги пуснали вътре.

Като слязла майката, кучетата вече били станали трийсет. Холът се препълнил с опашки, козина и стреснати погледи.

- Боже, колко много породи! - плеснала с ръка майката. - Белчо, отвори вратата! Други идват ли?

- Не, мамо – казал Белчо от вратата, - не се виждат други.

- Сигурно повече не са останали – изръмжал Ръфи.

Хъскито завило от отчаяние, но майката пресекла всички плачове.

- Не, моля ви! Тук сте на най-сигурно място! Запазете спокойствие. Затворете вратата. Настанете се. Така! Искам всички да легнат или седнат, ако обичате. А ти, Борко, ми подай тетрадката и ми диктувай какви породи имаме тук.

Борко се смесил с кучетата и почнал да изброява, а майка му да записва. Оказали се едно бордър коли, по две овчарки и каракачанки, няколко улични неизвестни, кане корсо, териери, един шпаньол, доберман, хъски, лабрадори, шпиц, пудел, пекинез, шарпей, дог, двумесечно питбулче. Като ги изброила майката, излезли двайсет и девет кучета.

- А къде е последното?

- Тук съм! – извикало пискливо гласче.

- Къде тук?

- Идвам! Само да обиколя!

Последният бил Роро, малък наперен пинчер, който и в изправено положение не можел да се забележи зад пльосналите се каракачанки.

Навън започнало да развиделява. Съвсем на зазоряване всички козини настръхнали. Чул се ужасен тропот, крачки в такт, сякаш стъпвал великан.

- Идат! – излаял някой. - Идат и за нас!

Не било великан, а било гвардия от войници под строй, които марширували, марширували, докато не обградили цялата къща.

Пинчерът Роро много се ядосал и хукнал към вратата да се разправя сам с армията. Каракачанецът Спас го спрял и го върнал:

- Върни се, мъник. Аз ще ги изпонахапя.

Майката обаче в този момент изпищяла ужасено, заповядала никой да не мърда от къщата, щото „онези отвън имат куршуми, а вие имате само зъби“ - и с тези думи грабнала Борко за ръка и излязла на двора.

В къщата настанала такава ужасна тишина, че повечето кучета просто затворили очи.

А сега нека обясня какво става и какво е причинило цялата тази ужасия.

Трийсет дена по-рано умрял старият цар, който много обичал кучета. Заради него имало заповед всяка къща да си има куче. Така в нашия град имало какви ли не породи, цяла енциклопедия от породи. Ала старият цар умрял и на негово място се възкачил синът му, който мразел тази страст у баща си и само чакал кога ще се докопа до трона, за да види сметката на всички кучета.

Ден след коронацията всички армейски началници в царството получили заповед: „В трийсетдневен срок всички кучета в моето царство да бъдат отровени, застреляни, обесени, издавени или заклани.“

Бащата на Борко бил точно такъв голям началник. Когато получил заповедта, той пребледнял и му прилошало. Като показал на храбрата си жена, Борковата майка, тайната заповед, тя направо я взела и я разкъсала на парчета.

Ала не хартията прави заповедта, а това, че в едно царство се държи ред и дисциплина, за които царете винаги настояват строго, дори и да са насочени против поданиците.

Бавил началникът на града ни, тоест Борковият татко, заповедта. Бавил, но дошъл момент да я изпълнява. И тогава той решил колкото може да помага – като срещнел куче, на ухо му казвал бързо да тича към неговия дом, при неговата съпруга – там няма да посмеят войниците да влязат, нали той им е най-големият градски началник.

И ето така в описаната нощ в дома на Борко се събрали последните оцелели трийсет кучета на града.

Децата са малки и не знаят, ала възрастните знаят, че над най-големия началник винаги стои още по-голям началник. Като научил царят как е постъпил Борковият баща, заповядал да го оковат в тъмница, а къщата му да запалят както си е пълна с кучета.

И ето така в онази ужасна утрин къщата се оказала обградена от царската гвардия.

И тогава се случило нещо непредвидено. От града пристигнали всички деца и застанали в кръг между къщата и гвардията. Нещо повече, дотичала и градската пророчица Касандра.

Преди трийсет години, деца, тук, в местността Последно сбогом, са растели само треви и ниски храсти. Гола, безлесна местност. Нямало ги е тия борове, нямало ги е тия райски цветни поляни.

И като дотичала, Касандра викнала:

- Слушайте, разбойници-войници! Който запали първата клечка, ще се превърне в борово дърво! На всяко борово дърво по едно дете ще се превърне в цвете! Вярвайте ми, защото това може да са последните човешки думи, които чувате, а отсетне само вятърът ще свири в клоните ви!

Войниците, естествено, паднали от смях, а един зашлевил пророчицата и й сцепил устната. Кръвта шурнала по дрехата и Касандра им обърнала гръб и твърдо тръгнала по обратния път.

И тогава се случило непоправимото.

Първият войник извадил клечка кибрит. В мига, в който я запалил, той се превърнал в борче вдясно от пътя. На мига и едно от децата без звук изчезнало и всички видели как вляво от пътя се разтворило прекрасно лале.

Втора клечка – второ борово дръвче и цвете.

Трета клечка – трето изчезване на войник и дете.

Водачът на гвардията бил упорит, даже стрелял по тези войници, които се плашели и не смеели да палят кибрит.

Виждате ли, деца, колко много са боровете вдясно? И колко много прекрасни цветя има вляво?

Това са вашите майки, бащи, лели и чичовци, които не пораснаха, за да станат майки, бащи, лели и чичовци.

Госпожица Петя видимо се бе уморила, червени петна избиха по бузите й, а нежните косъмчета над горната устна заискриха от миниатюрни капчици умора.

Накрая тя стана вдървено и нареди на децата да се съберат в колона по двама и да се готвят за връщане. И ето, направиха се четиринайсет двойки деца, а малката Магда се оглеждаше и не можеше да намери своя малък спътник, Иса.

- Госпожице – викна тя на госпожица Петя. - Иса го няма!

Всички деца се озърнаха. Иса не се виждаше никъде.

- Никой да не мърда! - заповяда госпожица Петя и хукна по пътя между боровата гора и цветните поляни. Всички деца хукнаха след нея.

И като стигнаха до боровата гора, какво да видят. Малкият Иса вървеше от бор на бор, поставяше за кратко длан на всяко стъбло и повтаряше едно и също:

- Не трябваше да слушаш началника, трябваше да слушаш сърцето си.

И пак:

- Не слушай началника, слушай сърцето си!

И пак, и отново. Като видяха това, всички деца започнаха да правят същото и така за половин час всяко дърво беше обходено и помилвано от детска ръка.

Само трийсетгодишната госпожица Петя седеше на един камък, очите й бяха пълни и втренчени, а брадичката от време на време потръпваше.

На другата пролет целият град изумено разглеждаше местността. Там, където преди бяха само колони с борове, сега между тях бяха пробили всевъзможни пролетни цветя. Там, където преди имаше само цветя, сега бяха покълнали малки борчета.

Сега Последно сбогом се нарича Прошка.

Плана за „Прошка“ измислих във влака седмица след „Пренасяне на усмивката“, докато пътувах за Враца. Реших да измисля втората приказка и за моя голяма изненада успях, даже с пълен план.
Тук обаче нямах някаква първоначална оригинална идея. За сметка на това още ме владееше темата за кучетата и си помислих: а не мога ли да направя нещо, което да спаси някакви кучета? Те бягат, а малко дете ги спасява. Добре, а от какво бягат? Ами от гибел. И тогава, докато горе-долу си представях и къщата, и приемането на кучетата, изведнъж ми дойде щастливото хрумване – важната подробност. Попитах се: а как ще завърши цялата работа? И понеже замислях приказка, изневиделица си представих войници, които искат да запалят къщата с кучетата. Представих си и децата срещу тях и именно тогава дойде хрумването за превръщането на едните в борове, а другите в цветя и за клечката кибрит.
И от този момент приказката се развърза. Вече знаех как ще започна: с описание на гората и поляната с цветя. Вече знаех структурата: класически разказ в разказа. Когато реших бащата да е този, който е пратил убийците (защото не исках като в Усмивката бащата съвсем да липсва, макар че точно това и се получи!), си казах: Огняне, приказката ще се чете от деца от разни поколения и приказката е морално отговорна пред тях. Ти си морално отговорен пред тях. Затова задължително е началникът да прояви човещина – за да знаят тия деца един ден, че ако станат началници, не трябва да губят човещината си.
И тогава се сетих за слушането на началника и/или на сърцето. Това изведнъж отвори приказката към християнската морална цивилизация, затова и кръстих героя Иса. Накрая се чудих малко дали да запазя фантастичния характер и да покажа боровата гора омешана с лалета и рози. Обаче си казах: не, по-добре нека бъде една обичайна гора и поляна, нека бъдат пролетни цветята. Така приказката може да се тълкува просто като пролетно предизвикана история у писателското въображение.
Касандра сложих нарочно, като противовес на християнския пласт и за да не губя темпово време в обяснения защо и какво е пророчица, а пък главната госпожица кръстих на една библиотекарка, която по случайност същия месец ставаше на 30. Впрочем числото 30 се повтаря многократно без никаква подтекстова причина, а самоцелно (е, интуитивно и от рутина аз знам, че това намагнитва един текст повече).
В приказката са описани кучетата от нашата улица, а пък за породите накарах сина ми и жена ми (героите от първата приказка) да ми диктуват. Името на местността дойде последно - на импровизация при писането; както и заглавието, понеже са обвързани.
И готово, нищо кой знае какво.

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 10514 | Прегледи: 69 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още