Събрани web съчинения
За контакти:
Как се пише приказка
Малката Акилок

13 години по-рано, когато беше на 4, малката Акилок изчезна за пръв път. Това стана събитие на десетилетието за цялата общност и всички похвалиха нейното куче, Кимми, което се оказа и неин спасител. Акилок живееше в тайгата с майка си Каник. Бащата работеше в близкото селище на половин ден път с моторна шейна и по правило си идваше два пъти седмично у дома. Работеше в единственото по тия места предприятие – за дърводобив.

Та преди 13 години четиригодишната Акилок излязла след баща си заедно с кучето Кимми и не се прибрала. Майка й Каник решила, че тя е заминала с него, той понякога я вземал на работа. Обаче след 4 дни бащата се върнал и Каник плеснала с ръце – малката Акилок била изчезнала.

Вдигнали веднага половината тайга на крак. Военни ли с тежка техника, професионални спасители ли, елитни кучета ли, хеликоптери ли, полиция, пожарна, целият личен състав на предприятието начело с директора – кой ли не се включил в търсенето. Било лято, момиченцето било малко, дори и през лятото нощем в тайгата температурата пада до нулата, как ще се пази това дете от мечките и вълците? Ужасни дни били за преживяване, цяла седмица спасителите кръстосвали, въртолети облитали, а с родителите работел психолог.

На единайстия ден отнякъде изскочило кучето Кимми. Каник се хванала за главата и почнала да вие, бащата се кланял пред Кимми, сякаш той можел да каже нещо. От щаба в общи линии решили, че щом кучето се е върнало, следователно малката Акилок е изкарала дълго жива, ала вече не е.

Връщането на кучето обаче подновило неистовото търсене. Някой от багеристите, колега на бащата, четири пъти подминавал високите треви край реката и чак на петия сякаш забелязал нещо. И какво да видят! Сред гъстите треви, в нещо като оформена ямка, малката Акилок лежи и само примигва от време на време. Жива и здрава. Измъкнали я, а като огледали мястото, разбрали – кучето е спало до нея нощем, то я е спасило, като я е топлило, а след като е огладняло, решило е да се върне. Малката Акилок не говорела много, но се изяснило, че се хранела с диви плодчета и ягоди и пила вода от реката. А пък се крила така и не издавала никакъв звук, за да не я намерят дивите животни. То затова и хората я търсили повече от седмица.

Новината, кадри от момичето, прегръдката с родителите, всичко това, разбира се, обиколи в същия ден целия свят. А в България дори стана причина за написването на приказка – всъщност това е приказката, която четете в момента.

- Ето това се казва дете на тайгата! - цъкал с уста целият свят. - Поведението за оцеляване му е кодирано! Е това се казва и куче!

Кимми тогава бил млад, нямал две години, може би на година и половина.

И ето че 13 лета по-късно Акилок, вече голяма, седемнайсетгодишна девойка, една вечер изчезна за втори път. Кимми бе вече старо куче, едва се движеше, ослепя с едното око. Бащата продължаваше да работи на същото място, но се връщаше по-рядко.

За тези 13 години животът се промени много по света, дори и тук в тайгата. Вече отдавна имаха мобилен телефон, бащата пусна на дъщеря си и сателитен интернет – подарък за шестнайстия й рожден ден. И за една година Акилок се промени коренно. От предишното румено и шумно дете, което тичаше с кучето и помагаше във всичко на Каник, от онова послушно дете не остана и следа. Майката Каник само охкаше и въздишаше скришом. Второ дете бяха родили няколко години след онази случка, но то живя броени часове, имаше вроден недъг. От тогава за дете не се заговори, Каник стана плашлива и тиха, а бащата започна да се връща само веднъж седмично.

Промяната в дъщерята промени и майката, от предишното й спокойствие и кротост не остана много. Тя заболедува по-често, изпадаше понякога в отчуждение, понякога се превъзбуждаше и двете се караха тежко. Акилок в такива моменти бе по юношески жестока и обвиняваше майка си и за липсата на братче, и за далечината на бащата, и за това, че тайгата не е Калифорния или Лондон. А последния път Каник я заплаши, че ще прекъсне интернета и ще спре тези безкрайни нощни видео разговори с хора от целия свят. И същата вечер Акилок изчезна за втори път в живота си.

Каник реши, че Акилок се е скрила в плевнята или другаде, както правеше напоследък, и ще се върне към полунощ, като й мине. Затова, плачейки, изгълта няколко хапа и легна.

На сутринта обаче Акилок я нямаше. Каник се разтрепери от ужас и от дългото тичане навън-навътре.

Този път кучето Кимми си беше вкъщи, то даже и не беше разбрало какво става.

Каник хукна към реката. Едно по едно започна да открива парчета от дрехите на Акилок. Бяха очевидно раздирани. Сетне намери чантичката ѝ, вътре беше електронната книга и малко пари.

По тия места по това време на годината реката залива големи зони, едно, че заблатява всичко, но и е трудно проходима с техника, какво остава за човек. Ако мечка или вълци я бяха разкъсали и влачили, можеше никога да не намерят останките на момичето.

Тъкмо тичаше да се прибере обратно и да звъни и да вдигне целия регион на крак, когато чу клаксон. От джипа си ѝ махаше добрият стар доктор Херценщубе. Херценщубе бе от руските немци, попаднал в тайгата неизвестно как и преди десетки години. Тя едва не припадна в ръцете му, той я закара до къщата, като я поразпитваше, заеквайки.

Когато влязоха вътре, доктор Херценщубе захвана да измъква всевъзможни уреди.

- О, не – каза Херценщубе, докато вадеше апарата за кръвно налягане. - Мила, този апарат ще покаже, че имаш сърце, което в момента работи под напрежение. Но той няма да ти помогне да преодолееш болката в същото това сърце...

Или пък като измъкна слушалките:

- О, не, не... Това тук ще ми проглуши ушите с хлиповете ти, но няма да даде лек срещу сълзите.

Доктор Херценщубе обаче се отзова много строго, когато видя хаповете, които гълта, и даже й ги отне всичките и си ги прибра.

- Откъде се тези отрови!? Кой ти предписа това?

- Сама... от интернет...

- Браво, мое дете! Доктор Херценщубе за какво е ваш доктор! Доктор Херценщубе за какво има диплома, за какво е учил латински, човешко тяло е рязал, сърце в колби слагал! Ама аз като взема един прът, пък да ви спра целия интернет - интернет в тайгата ще гледат... Не доктор Херценщубе, а интернет ще лекува!... Хора от тайга... Хора от тайга!

Старецът се ядоса не на шега, но неговото появяване успокои малко Каник и тя несъзнателно му бе благодарна.

Но и доктор Херценщубе, а и всички лекари и психолози не биха помогнали в най-трудния момент - момента, когато намериха обувките на Акилок. Тя бе излязла със зимните си обувки, старите, не новите. Кучето изведнъж залая с одрезгавелия си старешки лай - съвсем наблизо се чуваше, до плевнята.

Старият Кимми бе седнал точно до обувките и като ги видя Каник, като видя кучето и двете обувки, обърнати към нея, и като си представи, че тези обувки сега можеха да не са празни, а в тях да са краката на Акилок и тя сега да я чака и гледа, а ръката й да е на главата на кучето... Каник само се свлече на колене, без да има сили да продължи. Когато се съвзе, отиде при Кимми, той захапа едната обувка, погледна я, тя взе втората обувка и двамата се упътиха към дома.

И тогава внезапно от дома изскочи доктор Херценщубе. Той бе станал толкова пъргав за възрастта си и така устремно се насочи към тях, че Каник се сепна.

- Хвърлете обувки, хвърлете обувки! - викаше Херценщубе и пляскаше чак радостно с ръце. - Хвърлете обувки!

Той изтръгна обувката от ръката ѝ и ядосано завика на Кимми. Кучето обаче упорито стискаше обувката. Старецът взе да я дърпа и да го хока.

- Пускай... Чиба! Пусни обувка...

Кимми за нищо на света не пускаше, даже изръмжа и му посегна.

- Ах, ти, лош куче! Ти хапеш, много лош куче!

- Какво става! - извика Каник.

- Спокойно, дишай дълбоко, дълбоко... - доктор Херценщубе заряза кучето и махна с ръка: - Тя е вътре! Всичко наред! Дълбоко дишай!... Дишай...

Но Каник не го слушаше и се откъсна лудо към къщата. Като видя дъщеря си посред стаята, боса, навела глава и несмееща да я погледне, Каник извика, падна в краката на Акилок, прегърна ги и заплака от все душа. Акилок падна до нея, гушна се, а майката ту я галеше и целуваше, ту я удряше ядно с юмруци по гърба.

- Това кризис! - кършеше ръце и викаше доктор Херценщубе. - Това нервен кризис! Дишай! Дишай дълбоко!

Но никой не го слушаше.

Следобед, след като се изясни цялата работа - че Акилок е инсценирала изчезването, разкъсвайки дрехите си надалеч, а накрая е използвала Кимми, за да ги изкара от къщата и да се вмъкне вътре - майката не спираше да я пита:

- Но защо? Но защо, маменце? Защо?

Акилок не знаеше какво да отговори. Само вдигаше рамене.

- Доктор Херценщубе знае защо! - усмихна им се, прощавайки се край джипа си, старият доктор. - Доктор Херценщубе знае защо е това, доктор Херценщубе има диплома, посещавал е лекции психология.

Старият Херценщубе се качи, хлопна вратата и подаде глава от прозореца.

- Защото е на седемнайсет години, затова! А доктор Херценщубе е на седемдесет и седем и отлично знае!

Той обеща да разправи довечера случката на бащата, накратко, Каник се чувстваше изтощена и мисълта, какво ще разкаже на мъжа си, я ужасяваше допълнително. Махнаха му с ръка и го изпратиха.

А на сутринта двете се събудиха рано-рано от силно тропане по вратата. Каник взе пушката и прикри Акилок зад гърба си. Вдигна резето и се отдръпна.

Бравата се завъртя и на прага се появи мъжът й, бащата на Акилок. Зад него стърчеше някакъв съвсем млад голобрад здравеняк, от новопостъпилите в предприятието.

- Мисля, че е време Акилок да се омъжи - каза бащата и прекрачи прага.

Седмица по-рано по новините пуснаха репортаж за спасено след 11 дни в тайгата момиченце. Именно историята, с която започва приказката за Акилок – предал съм я почти дословно. Навярно някой от вас ще си я спомни.
Да ви кажа за имената – това са ескимоски думи за сняг. Каник – снежинка, акилок – мек сняг. Поне според интернет. Кимик е куче, тук съм го видоизменил, за да не се обърка с името на майката, че стават близки по звучене.
Та като чух новината, още на следния ден я свързах с един епизод от замисляна от мен евентуална новела – това е епизодът с майката, кучето и обувките. Аз по принцип мразя да се повтарям, ала веднага ми се очерта диаграмата на приказка и то сходна с досегашните – пак куче, пак родител и дете и пак баща, който активно... отсъства. Вече имах герои, история, ще я пренеса години по-късно, рекох си, и т.н. Самия епизод с обувките опростих и съвсем измених сълзливостта му, та ако се повтаря в бъдещата новела, поне ще е с коренна разлика и в съвсем друга история. В крайна сметка епизодът си остана на задните планове, нищо, че именно той запали свещта на приказката.
Ако ви се е сторил неочакван финалът, напротив. [За възрастните: по тип Deus ex machina разрешение на колизия, като пропускам обяснение на литературоведския термин]. Вярно, понеже внезапно пренасочва смисъла на приказката, да речем, в съвсем нова посока (в стила на внезапните смислови обрати от „Прошка“), затова може да ви изненада. Честно казано, не помня нещо специално около измислянето – просто бях направил схемата и си казах: хубаво де, а какъв ще е същинският финал? И се сетих за, явно, най-логичното за мен разрешение.
Ако въобще цялото не ви се струва и приказка, а разказ – да, тук няма нищо свръхестествено като в предните, а детайли от нашето съвремие като навлизането на интернетната епоха, трудните взаимоотношения и личните драми допълнително създават това усещане. Но това си е приказка.
Аз най се радвам на доктор Херценщубе, разбира се. На практика неговата поява съвпада с препоръките, които давам в увода на тази книга, в скиците за създаването на Усмивката – моля, търсете, намерете и допълнителна интересна идея, герой, ситуации. Обаче няма как да се сетите защо ми хрумна. Когато всичко бе готово, час по-късно си спомних, че пиарката на варненския Медицински университет ме запозна две седмици по-рано с човек от студентската им театрална трупа – може пък да им предложа някоя моя пиеса, да съучаствам някак и т.под. Тя го направи от ентусиазъм. И аз изведнъж се сепнах – добре, тази история аз не мога ли да им трансформирам и доразвия като пиеска, специално за тях? Може, що не. Обаче нали са медицински университет, трябва да има лекар в пиесата, пред тяхната публика е задължително. И хоп, в цялата история се появи и доктор.
Аз съм голям почитател на Достоевски. (В цикъла той се споменава вече за втори път.) Името Херценщубе е име на персонаж от „Братя Карамазови“, използван за нарицателно на знаменит местен доктор, който е най-компетентен и внимателен, но обикновено заявява, че нищо не разбира. Особено комичен е в устата и вечните оплаквания на нервозната дама Хохлакова. Показателно е, че е споменат и в увода, и в епилога, а в целия роман е назован пряко 33 пъти. Достоевски е изключително силен, когато напипа някакъв комичен и типичен елемент и започне да го извежда до крайност. Тоест доктор Херценщубе даже не е мой.
Ако напиша пиеска по тази история, задължително ще накарам кучето да се играе от човек с костюм и да си бъде пълноправен герой. Значи ще бъдат шест действащи лица. Даже когато включих момента с разправията между доктора и кучето за пускането на обувката, го писах с мисълта за потенциала на тази сценка пред публика, в театъра.

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 9480 | Прегледи: 80 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още