Събрани web съчинения
За контакти:
Как се пише приказка
Есенни безредици

Имаше два града в една долина – източен и западен.

Беше ноември, време на богат листопад. Хвойни, осики, дъбове, кестени, брястове, явори, ясени, върби, липи, тополи, акации, какво ли не трупаше листата си по улиците на двата града. Човек например, ако нагазеше да се разхожда не по, а извън алеите на градския парк, едва влачеше крака заради преспите от листа. И всяка есен в долината бе така. Затова местните общинари бяха назначили цяла служба за листата – един вид, борба с безредиците на есента. В градинките и улиците листата събираше общината, пред входовете и в дворовете грижата бе на гражданите и стопаните.

Ала този ноември, за който споменаваме в нашата хроника, започна нещо изключително странно. В Източния град всеки ден извозваха тонове листа, всяка вечер улиците и градинките се поизчистваха, ала през нощта и на сутринта нов пласт от опадали листа покриваше градските площи. Бореха се хората с бедствието седмица, когато някой отиде до Западния град и се върна с вестта, че там всичко е наред: всички дървета са голи, а листата са прибрани, улиците и площадите са чисти. Накратко, есента там е избутана.

По същото време мина голяма буря през града, вятърът обрули не само всички листа, но и изскубна сума ти дървета, отнесе покриви, а жиците на тролейбусната линия се изпокъсаха. Не стига това, а покривката от листа бе почти метър дълбока и никой вече втора седмица не бе виждал ни асфалт, ни тротоар, ни пръст. И тогава удари камбаната за второ ужасяващо откритие: листа по дърветата нямаше, нямаше значи отде да се вземат, всяка нощ обаче валяха листа и всяка сутрин улиците бяха наново и наново затрупвани! Какво става, бе, хора! Какво се случва с нас?

Събраха се тогава старейшините в общината, подхванаха размисли как да постъпят. Да вземат да изгарят листата на място? Как така – нали ще подпалят домовете си... Да извикат фирми от другия град, да помагат? Как така – първо с какво ще им платят, второ, ще се излагат ли, какво... Тогава един от мъдреците предложи:

- Да отсечем всички дървета и храсти. Няма ли източници, няма потребление – тоест няма да има листа.

Послушаха тоя мъдър икономист и в един ден целият град се хвана и натръшка всички дървесни видове. Остана градът гол, без дървета, само сгради, но и те грозни, кърпени от ремонти.

На сутринта нова, прясна покривка от есенни листа бе наваляла.

А хората почнаха да свикват. Даже – понеже децата откриха, че в многото листа може да се плува – организираха си турнири по плуване, а ако някой искаше да извади плочка от градския площад, трябваше да използва водолазни умения. След първите удавяния обаче общинарите забраниха всякакво плуване.

Да плуват не можеха, ала да плават им се налагаше – автомобилите, градският транспорт, всичко това бе спряло, замряло, затрупано под листата. Заизкупуваха се гумени моторни лодки, някои си докараха яхтите от пристанищата, други си запоръчваха по интернет скутери и джетове. Пореха листата бордовете на лодките, ръмжаха двигателите, гонки се въртяха край светофарите.

Защото вече нещата стигнаха до първите и заплашваха вторите и всички останали етажи на блоковете. Много съвети правиха старейшините и все един въпрос се носеше из въздуха:

- Защо?

Защо, господи, е всичко това? Дай ни знак, господи! С какво сгрешихме? Дали не сме всички лоши, грешни, псувачи и клюкари?

На последния съвет решиха следното: ще идат до събратята си от другия град. Ще ги помолят да им пратят най-добрия, най-почтения, най-праведния и честния човек, който притежават. Нека той дойде и на големия градски стадион ще се събере целият град и начело с праведника ще се помолят на господ да им даде знак, да им даде и пътя, и истината, и живота.

Ако имаше бог или ако аз бях бог, щях да си кажа: бре хитреци, бре умници – решили един праведен да изтегли петдесет хиляди тарикати!

Но бог явно има, понеже след като направиха едно към едно всичко планирано – дойде белокосо старче, поведе града на стадиона, отправиха обща молитва за избавяне от напастта, свещи сто хиляди изгориха и прочее, и прочее – на разотиване градът се бе струпал по улиците край стадиона. Стадионът се намираше в края на града. И стана чудо.

Хора от съседния град се бяха накамарили отвъд градската табела. Зяпаха. Сред тях трийсетгодишна жена в черно полупалто и ниски ботуши, със силно гримирани очи и с права, падаща надолу като водопад кестенява коса, водеше куче на каишка, май ротвайлер. Ротвайлерът седя, седя, но накрая му додея или пък от просто любопитство, та дръпна внезапно господарката си по посока очертанията на града. Пресякоха табелата и – о, чудо.

В момента, в който кучето стъпи на градския булевард, а момичето с него, и край – листата под краката им изчезнаха, а пътят започна да се разтваря. Те тръгнаха по асфалта. Изумени, всички граждани затаиха дъх. А сетне в безбройна нишка хората тръгнаха по улицата, която вече месец не бяха виждали, като следваха момичето. Когато стигнаха централния площад, момичето се обърна и каза на всички:

- А бе много сте тъпи, бе. Що не си пуснете кучетата из града и всичко ще се оправи.

- Ами ние нямаме кучета! - извика градът в един глас.

Такава една работа... Седмица по-късно целият град си взе по един домашен любимец, градът бе обходен до последното ъгълче и напастта бе ликвидирана. Неописуемо е да видиш пак родните си улици, родните кръстовища, ех, да не бяха секли дърветата, но напролет и това ще бъде поправено.

И така, градът се заприготвя да посрещне най-веселата си Коледа и най-щастливата си Нова година.

Но уви, историята не свърша до тук.

Празниците посрещнали и прогуляли, ала да гледаш куче у дома не е лека работа. Трябва да му се чисти, готви, да се възпитава, да се учат команди, да се създават навици, да се разхожда по тъмно сутрин и дълго вечер, да се прибираш на обяд, да го извеждаш. Трябва търпение, трябва отдаденост. Отделно всяка порода си е чешит за себе си, едни изгризват кабелите, други свалят тапетите, трети дъвчат възглавниците. И всички кучета искат топлота, внимание и любов. Както и да е, искам да кажа, че в Източния град никой досега не бил гледал куче, не знаел как се възпитава, как се храни, нямало приюти, нямало дресьори, нямало зоомагазини. Месец издържали хората и почнали да се отървават от домашните си любимци.

Градът се напълнил с бездомни кучета, а общинарите се събрали, обявили кучетата за напаст и се отървали от тях посредством метода на ловната хайка.

И така, в началото на февруари в нито една къща не останало куче. Нещата се успокоили, хората заживели тъй, както винаги са живели досега, допреди катаклизмите на черния ноември. На 3 или 4 февруари през деня валял такъв пухкав сняг, тихо и спокойно, децата, които били в междусрочна ваканция, наизлезли с шейните, снегът валял точно колкото трябва и спрял.

На другия ден снежната покривка продължила да набъбва, а от небето не падала никаква снежинка. Седмица по-късно снежната покривка стигнала прозорците на първите етажи. Улиците и кръстовищата отново изчезнали. От небето нищо не валяло, ала трупащият се сняг бил къде-къде по-голяма напаст от листата, с голи ръце срещу сняг не се излиза. Пухкав сняг отгоре, а отдолу твърд нарастващ лед. Някой сравнил ставащото с раждането на айсберг. Градът бил отново пред катастрофа. Трябвало или спешно да бъде напуснат до края на месеца, или всички щели да станат обитатели на ледено царство и гримасите им щели да останат завинаги такива, каквито ги е заварил пъплещият като мравчена орда лед.

Това май бил краят.

На 21 февруари рано сутринта по пътя откъм платото се зададе човек. Човекът бе нисък, прегърбен, с кафява кожена шуба и висока сивкава яка – и подплатата на шубата, и самата й кожа, и яката бяха изкуствени, китайски; нахлупената шапка с ушанки – и тя менте, отвътре полиестер, отвън имитация на козина. Носеше тесни очила с диоптри, дясното очило с резка. Само очилата се виждаха от лицето на господина. Той вървеше с гумени ботуши, които хлопаха, понеже бяха обути без допълнителния чорап. От десния джоб на шубата стърчеше синкав найлонов плик, вляво дрънкаха кучешки бонбонки.

Казват, че собствениците на кучета много приличат на самите кучета. И това е чиста истина, защото погледнете кучето, което човекът водеше на синджир – старонемска дългокосместа овчарка, отгоре черна като конска грива, а навсякъде другаде с нюанси на кафявата шуба на странника. Както и да е, малко след като преминаха табелата за влизане в града, подир двамата се появи прясна димяща диря.

Там, където човекът и кучето стъпваха, отзад снегът се изпаряваше, ледът се стопяваше, а пръстта омекваше и поникваше я минзухарче, я кокиче, я някаква тревица. Накратко, човекът и кучето прорязваха ледената градска блокада с една топла диря на живота и сторваха така, че в центъра на града да се събира изумена тълпа.

Когато хората се понасъбраха, човекът вдигна ръка и каза:

- Хора! Място, в което не съжителстват хора и кучета, не съществува на света. Откак свят светува. Още от пещерата. Отдавайте си любовта и на заобикалящия ви свят, а не само един на друг. Хуманното у човека е не отношението му към себеподобния, а е човещината му към всички останали представители на живота на планетата. Бъдете хуманни. Ледът ще се стопи тогава, когато научите вашите деца да боравят с кучета, да пренасочват грижата си не само към себе си и към ближния, а към всичко околно. Аз ще ви наблюдавам.

И с това човекът свали ръка и извика един от тълпата:

- Съобщи на всички, че моята овчарка е бременна и скоро ще роди. От някъде трябва да започнат...

И човекът си тръгна.

Странникът се настани в корията между двата града. Скова си фанза (фанза е ловна хижа, каквато строят китайците) и заживя сам. Първите родени кученца останаха в града, сетне и те дадоха поколение. В общи линии забравиха и за човека.

Ала понякога зиме група туристи или ученици на излет намираха в гората една много странна просека. Навсякъде сняг, а в просеката – като пътечка – димяща топла пръст и трева. Те бяха подготвени – знаеха, че който намери Дирята на живота, на всяка цена трябва да стигне до фанзата. Защото легендата разказва, че на входа на хижата имало надпис, на който било издълбано с нож:

САМОТАТА ИДВА ПОД ФОРМАТА НА КУЧЕ

Тази последна приказка ми хрумна през ноември, когато разхождах Марси, моето куче, из градинките около блока. И ми направиха впечатление многото изпадали листа, които дълго стояха несъбрани, а после общинските служители по почистването събраха на купове. И докато в пет сутринта се мотаех из градинките, влачен от кучето, ми хрумна мисълта: какво ще стане, ако... листата не спрат да падат. И веднага в главата ми се завъртяха куриози и възможности: това са изброените в приказката идеи за справяне с проблема, та дори до турнирите по плуване. А защо ще е този катаклизъм? Тук ударих на камък. Първо си мислех, че листата падат, защото в единия град много се псува – на всяка псувня листо. После замених „идеята“ за псуването с „лоши думи“. Примерно в единия град живеят само мъже, които не спират с лошите думи; в другия град пък (тогава се появи и вторият град) живеят само жени, благи... Видно е, мисълта ми забуксува на празен ход. Като разказвах идеята си на моята колежка на работа (затова я включих тук като момичето с ротвайлера), накрая завърших:
- Обаче така и не знам какво да правя с тия листа...
И така – повече от месец.
И тогава около Коледа се заех с въпроса и си казах: „Я се хващай да мислиш, че...“ И процесът на доизмисляне се разви като при приказката „Прошка“ - добре де, викам си, защо не вкараш в уравнението и кучета? Така и така целият цикъл приказки е около тях?... Изведнъж се сетих как може да бъде разрешен въпросът с листата, как те ще изчезват и ще се отдръпват под стъпките на кучето... И веднага отпаднаха всички глупости за „лоши думи“ и тем подобни. Намери се мотив: хуманността. Ако са хуманни хората, всичко ще бъде наред. Гледането на домашни животни като белег на човешкото у човека... бла-бла-бла... И за да се подчертае условността на сполетялата ги напаст, я дублирах с по-естествената – снежната.
И накрая реших да опиша и себе си с Марси (да си направя автопортрет, както практикуват художниците; или да си направя литературно селфи, казано по модерному) – в ролята на конвенционалния проповедник и пустинник. Чудите ли се защо точно на 21 февруари пристига онзи странник?
Тук обаче трябва да кажа няколко неща, които за мен са тъжни, понеже водят до прощаване. Забелязахте ли как писах по-горе, че приказката по нещо прилича на предишна приказка? Да, явно вече започвам да се повтарям... И тогава разбрах, че това вече ще е последната приказка, наистина, нищо, че имах идея за още една и драпах да ги докарам до осем броя приказките. Аз мразя да се повтарям и да преизползвам като цигли или стари тухли едни и същи идеи, хрумвания, сюжетни ходове, герои и ситуации.
Защото за тази приказка използвах моменти от предишни мои работи. Двата града например много приличат на разказа „Сизиф“ (първия от двата) отпреди 20 години. „Дирята на живота“ е една стара идея, която не развих в повест, но все пак запечатах в един разказ отпреди 10 години - „Бели следи“. Това появяване мое с немската овчарка е изцяло в стила на „На брега на уличната локва“ (роман, заради който това лято прекъснах писането на приказките). А пък това, с което завършва приказката, онзи надпис там над хижата, е работното заглавие на следващия роман, който замислям и нямам представа кога и дали ще започна да пиша. Идеята за романа ми дойде даром от един мой сън отпреди 2 години време. Кой ми прати съня? Не знам. Дали това ще остане заглавието на романа? Едва ли.
Отгоре на всичко, обърнете внимание, че целият текст на приказката завършва без точка! Това е нещо, което за първи път ми се случва в моята съчинителска практика! Защо? Решете вие.
Само едно нещо не е истина – че кучето ми Марси било бременно. Та тя е на осем месеца и според кучешките възрасти скоро ще става тийнейджър. Тъй че още й е рано да ражда и спасява изпаднали градове из света... на литературата. Да.

g
t
f
20.06.2017 (пр. 20.06.2017) | Знаци: 10136 | Прегледи: 89 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още