Събрани web съчинения
За контакти:
Фоторазкази
Умиращ път

Вече половин година се каня и все не мога да се наканя. Миналото лято видях умиращ път.

Не че това е нещо, което ще ви изненада или учуди. Всяко българско населено място знае добре що е то умиращ път – градове, градчета и села, дупки и калища. Повечето ни пътища са на смъртен одър. Ала тези пътища са видими за всички нас, те са част от нас. А миналата година видях умиращ път, който е ненужен никому.

Историята е проста. Всяко лято организираме велопоход. Обикновено с четата (Емо и Мая от Козлодуй, а аз от Варна) се събираме някъде по средата на България и оттам се тръгва по набелязания маршрут над или под Балкана. Обикновено задачата по и до събирането се изпълнява с влак. Понякога обаче аз решавам да хукна от Варна направо с колелото и да спя някъде по средата, и на втория ден да съм на уговорената изходна явка. Така по-предна година се забих някъде из Ришкия проход, над язовир Тича, под Върбица и спах край пътните храсти, опънал палатката в нивата с кълновете, подскачащ при всеки блеснал фар откъм пътя – и всъщност и не спах цяла нощ. Миналото лято реших да направя същото, ала по по-умен начин. Погледнах картата. Търговище се явява по средата между Варна и горнооряховската гара. Гугъл каза, че над Търговище имало хижа - „Младост“. Жена ми звъня, да, функционирала хижата – и ми уговори спане. Отлично. А сега е време за целодневното въртене на педали.

Никога не се тръгва на дълъг и непознат път с някаква новост или експеримент в екипировката, нали? Това е правило. Даже и на плаж няма да тръгнете, ако банският не е изпробван, нали? Ала аз, не знам защо, често правя обратното. Така и миналото лято – тръгнах с различно, неползвано колело, с променени параметри, с различна седалка. До Девня нервите ми минаха да си нагласям седалката. На Девня купих вода от една лаФФФка. Продавачката ми вика: „Абе имам вода, ама...“ „Какво?“ „Абе, вика, малко е замръзнала...“ Шишето бе цялото лед. Карай, викам, нямам избор, ще я взема. А като се качвах на магистралата, тоя къс лед ми строши държача за вода, самата вода се проби, та едва стигнах до Шумен. В Шумен обаче знаех, че ще мина покрай „Кауфланд“, а там има велочаркове.

В Шумен обаче, докато ядях някакъв дюнер на площада пред гарата, изведнъж ми хрумна – що пък да не сека направо през щръкналото Шуменско плато? Моята идея беше да карам само покрай жп линията – идеята е проста: щом следваш криво-ляво жп линията, следователно ще избягваш големи денивелации, нали? Обаче на Шумен дяволът ме загъделичка и слава богу. Хвърлих едно око на картата, видях някакъв път и се метнах да изкачвам. Честно казано, много бе приятно – самото изкачване, самотата, потта, а сетне крепост, паметник и гора, гора, гора. Настилката лоша, но кой ти очаква из гората друго. И тогава стигнах до разклона горе в планината; ако си представите платото като глава, разклонът се намира някъде на темето. Учудих се, че главният път някак се разминаваше от това, което бях набелязал. Но джипиесът на телефона бе категоричен – завий, вика, на отбивката. И като тръгнах по пътя, видях стопиращите каменни блокове.

[Като първа илюстрация прилагам принтскрийн на гугъл, понеже тогава не подозирах къде попадам и не спрях да ги снимам. Другите снимки са вече мои.]

Изненадах се, но не повече – явно пътят е затворен, казах си. А като се заспусках, разбрах – пътят бе умиращ.

Умиращ път означава безвъзвратно изоставяне и самота. Това е ясно. Ала на практика това изглежда така: отляво са сипеи, отдясно са урви. С годините сипеите настъпват, все едно изкипява вода от тенджера – те преливат и поглъщат пътя. От другата страна пък урвите с годините се свличат, ядат пътя точно както се отхапва филия хляб. Пороите, разбира се, където могат, отдавна са отнесли човешките технологии като асфалт и прочее и са посипали камъчета и камънаци, и са изкопали вади. Резултатът е, че лъкатушиш по път, който на места е... пътека. И това е само неживата природа. Живата природа под формата на ниски храсти с остри и жилещи клони също не стои мирно, а се вре все по-навътре в платното, усвоява му периферията и търси да се съедини с отсрещния храст събрат. Но живата и неживата природа са едно, а пък човекът е трето. И изведнъж някъде в средата на трасето...

Пауза. Ако някой реши да погледне на картата сега за кой път иде реч, моля. От Шумен тръгваш нагоре покрай пивоварната и зоокъта. На първия завой има голяма чешма. След това качваш, качваш, качваш платото, подминаваш паметника „Създатели на българската държава“, подминаваш крепостта заедно с разни хотели и се забиваш през Букака. И именно там някъде се появява една пътна детелина, която свързва Шумен, Лозево и Новосел. Аз хванах четвъртата възможност. Пътят, за който ви говоря, е пътят към... хм, смешно звучи, но е факт – това е пътят за Кочово. Не се смейте впрочем, Кочово е сериозно село, има жп спирка там.

Та някъде след средата на спускането (то не е стръмно, пък и при това трасе скорост не може и да се направи), вече не съвсем в дивото, пред мен изникна крава.

Набих спирачки, спрях, щракнах с фотоапарата и зачаках. И си мисля: „Абе, Огняне, къде си се забил сам из тия генгерлици. Пътят е труп, то и обхват няма като хората, а пък хора и не минават. Ако стане нещо...“ Стоя и чакам кравата да тръгне нанякъде. Ако не от живата или от неживата природа, то със сигурност заради човека един път може да си умре на мъка – си мисля, блокиран от кравата. Нататък имаше още, но пасат отстрани. Явно, понеже пътят е умиращ, кочовските кравари си оставят на него кравите и нямат грижи. Обаче аз как да мина? Ако вземе тая крава да ме ритне – айде ако ритне мен, майната му, ами ако ритне колелото и го повреди, как ще се прибирам и от кой свят? Стоя и чакам. Десетина минути може би стоях, докато кравата се заби в един храсталак, а аз профучах край нея и другарчетата й с мръсна газ. Скоро започна сечище и слязох в Кочово.

Оттук вече маршрутът ми си върна предишната стройност.

Но карам нататък и си мисля за умиращия път, и ми е чоглаво. Не от преживян страх или стрес, аз ако се страхувах, нямаше сам да обикалям с тоя велосипед. Ами ми е терсене, сякаш умиращият не е път, а някакъв дядо от някое забито планинско българско селце или махала – младите са заминали, наоколо живи съселяни не са останали и той, какво да прави, лежи, лежи и бавно, бавно умира. Такова едно банално, но болезнено сравнение.

В Търговище пристигнах преди пет следобед. Почти десетчасов път. Впрочем маршрутът покрай жп линията има проблеми само между Невша и Каспичан, там по някое време се кара по черен път. На Каспичан впрочем на гарата помогнах на една хипарка да си качи колелото в първия вагон. Тя пък пътувала за Павликени.

Манифестирах пешком по центъра на Търговище, много ми хареса, ядох нещо, пих кола и пр. И когато излязох на омуртажкото шосе и погледнах възвишението отсреща, проумях всъщност какво ми предстои и къде аджеба отивам. В професионалното колоездене по разните обиколки (състезания) има планински етапи. Планински етап значи, че колоната кара като луда стотици километри и накрая я мятат да изкачва няколкокилометрова височина. Баир демек. Съвсем да им се вземе акълът и да им доизтекат сосовете.

Снимал съм точно момента, в който проумях накъде съм тръгнал.

Ако се загледате вляво, ще видите по едното бѝло ветрогенератор. Е, всъщност отивах именно там – хижата е на полянката в съседство на ветрогенератора. Предстоеше ми два часа бъхтене нагоре през село Стража по прохода за Черковна и някъде там, където обръща пътят надолу, да завия надясно и да карам още толкова нагоре-надолу из гората. Всичко това в битка с времето и залеза (надявах се и из тия пътища и места да нямам лоши срещи).

На мръкване, два часа и нещо по-късно, се добрах до хижата. Успях точно, за да снимам същия онзи ветрогенератор на фона на падащото слънце. А то само това и чакаше и, кълна се, след щракването на затвора на фотоапарата слънцето пропадна окончателно.

В хижата бяхме трима: хижарят, готвачката и аз. Хубава е хижата, мястото е отлично, заслужава си да се посети. Построена е там, понеже се открива отлична панорама към Търговище и отвъд. Предпоследната ми снимка бе на залез, последната от хижа „Младост“ бе на изгрев слънце пред специално изложения там бинокъл. В центъра на кадъра, в далекото, е град Търговище.

А хижарят ми раздава визитки, групови цени ми обяснява, биографията си ми преразказва, ракия ме черпи, но втората ракия ме подсети да си платя. От чиста спестовност не си поръчах трета. Пък и предстоеше да се въргаляме из хълмовете на търновския предбалкан, по-точно – на палатка при Капиновския манастир и в стринавско бунгало до Дряновския манастир. Тоест и за там трябваше да остане някой лев за дезинфекция против прахоляка на изминаваните пътища.

g
t
f
2017 | Знаци: 0 | Прегледи: 226 | Сподели:

Съдържание / 188

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 5

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още