Събрани web съчинения
За контакти:
Фоторазкази
Най-веселата нова година в нашия живот

Колкото и да ми се ще да скоча право на "веселата" част, все пак без някои уговорки и уточнения няма да мине. Прощавайте за което.

Новата година почна някъде в края на есен'08, когато сапунерката отказа да изкара обектива. Тоест фотоапаратът канон [няма да споменавам модела, за да не се смеете излишно] взе, че се повреди. Останахме без средство за спомени, както са казали древните римляни (не помня как се пишеше на латински). Седмица-две по-късно със същия модел канон, но в друг град - Козлодуй, при друг притежател - г-н Емил Младенов, водач на четиричленна фамилна група - се случва същото произшествие. В отворено положение обективът отказва да се върне. Погледите празни, машинките блокирали, неговата - с щръкнал обектив.

- Кто виноват? - е попитал още навремето Херцен.

И още тогава са му отговорили:

- Made in China.

- Може да е влязла песъчинка - сладкодумно ще обяснят в сервиза, ала в по-ново време. (Да не избързваме.)

Попсувахме, поумувахме на съвпадението, усъмнихме се, че е просто съвпадение, а е по-скоро въпрос на изработка, ненадеждни и компромисни материали и части, изнесени производства, глобална икономика и пр. и като имаме предвид преупотребата, която и двамата сме хвърлили в снимането с горките дигиталки, логично е все нещо да се износи, замърси, поотчупи... Колкото можахме, оправдахме производителя, чиято марка харесваме [ако беше за оправдаване, производителят или разпространителят, или който и да е не би дал само годинка гаранция].

Така или иначе, угасна изкуственото ни око: моето - скрито зад клепача, Емовото - оцъклено като в пейзаж на Елин Пелин.

И тук ще намесим медицината в лицето на един неин представителен анестезиолог, този, който посред центъра на Царево слезе от велосипеда и извика:

- Тука ядохме джанки, дагоéба!

Едва ли някой от живущите на Южното Черноморие, присъствали в този ден на площада, не е разбрал, че в градчето е пристигнал врачанец.

Кольо се нае да ни посредничи между нашите градове и софийския специализиран сервиз. Изключително сме му благодарни. До редакционното приключване на този очерк още чакаме резултат.

По същото време в есенна Варна произтичат странни събития. Известният в нета като Утремер, по паспорт Любомир Любомиров, а в хуманитарните среди като Гуцито господин една вечер се паркира на спирката да чака също небезизвестната варненска автобусна линия номер 48. В неговата биография присъства следният факт: веднъж намерил забравен на спирка мобилен телефон. Както знаем, нищо в природата не бива да се повтаря, но това не пречи то да се клонира със съответната доза мутация. И така, Гуцито намира този път фотоапарат, също допотопен, НР, от времето, когато тази компания реши да излезе на пазаря за сапунерки. Технически пояснено: модел от 2005-а; образно казано: някакъв преходник между лентата и цифровата матрица. Всяка функция - с отделно копче, всяко стартиране - нулиране на настройките, всякой камък - бомба, без оптика, без полуспусъци, със странни цветоусещания и порядъчно достасекундно ожидание за произвеждане и зареждане на следващ кадър. Това обаче г-н Утремер не го знае.

В тези времена той се препитава като журналист и дори по примера на автопревозвачите с техния "случаен превоз" - като случаен репортер. Според случая. Но на врата виси неизменен служебен просюмерски канон. Къде ще му стигне умът да предположи, че НР 2005 би могъл да се нарече цифров фотоапарат? Случайно ли е тогава, че изобщо не си е направил труд да провери дали находката от спирката работи? В този момент случайно или не се чува по телефона с притежателя на гласа на пишещия този фото очерк.

Уговорката е следната: Аз вземам апарата, за да си продължа спомените, докато си купя нов или поправя стария; на Гуцито не му трябва; аз обещавам, ако работи и е свестен, да го компенсирам с някакво натурално или не возвращение, а после да завещая апарата на домашния второкласник, на Тошко. Разотиваме се доволни. Аз се прибирам. Светвам лампата. Вадя от вцепенения канон sd картата и батериите. Жената и детето ме гледат в ръцете. Телевизорът е мютнат...

Уви, чудеса не съществуват на този свят, господа. НР хибридът не заслужава само две-три години след производството си да се размени срещу една запалка, пък камо ли срещу нещо друго. Най-голям срам брах като туриха градската украса на шадравана пред прокуратурата.

Нали я видяхте? Шейнички, дядо Коледа, Снежанка, еленчета, снежни люде - всичко светещо, феерично. Наредихме се на образувалата се опашка за снимка със снежния човек. Минаха едни снимачи, втори, дойде нашият ред; Тошко прегърна снежника, а аз се завзирах у екранчето, за да снимам. Не ще. Бре. Изведнъж щракна. Мацаница. Не знам колко секунди чаках, докато апаратът се сафиряса за втора поредна снимка, но за това време усетих погледите на тийнейджърите върху себе си, разтягащите се устни, усмивките - почувствах се като човек, модел 1840; още по-лошо, самият лампичков дядо Коледа се обърна от другия край и ми кима:

- И това ще го даваш на сина си? Да му се смеят и еленчетата?

Донякъде дядо Коледа бе прав. Но и дълбоко грешеше. Новите апарати надживяват с година гаранцията си, докато този охулен НР сигурно ще надживее и самия дядо Коледа. Аз поне бих се обзаложил. Но бе прав. Нямаше смисъл синовете да влачат старите технологии на бащите си - нека си чопли някоя сегашна потребителска играчка. И когато сурвакарят Тошко събра бая пари спрямо очакваното, веднага се емнахме у магазина и с малко помощ от неговите най-близки приятели - родителите - се сдоби с не по-малко допотопен самсунг, ала модел 2008.

Да захванем все пак снимките. Може да ви звучи неприемливо и мазохистично, но всички фотоси, приложени в настоящия очерк, са с НР 2005 произход. Но правени със статив.

Впрочем излишно разправих всичко това. Във всеки случай ето ме как съм седнал на новогодишната трапеза [във всевъзможни кавички] и си мисля всичките тези неща, като в крайна сметка откривам в отблясъците на погледа си иззад очилата следната форумна сентенция:

- Работата не е до фотоапарата, а до фотоапаратчика.

Хм, трапезата... Аз не си падам по социалните, ресторантските, площадните, гуляйджийските нови години; като ученик съм изкарал няколко по ресторантите, покрай баща ми, на музикантската маса, която по правило е най-отрупана от останалите кувертни - музикантските жени мъкнат всичко от къщи. По нова година си кисна вкъщи, еднофамилно или с някой роднина, останал без празничана оферта - или съчетавам празника с някоя дорожна авантюра; миналата година гостувахме на сем. Младенови в Козлодуй, а като се върнахме на 2 ян. 2008-а във Варна, минахме под онази козирка на "Осми приморски", която падна точно час по-късно и уби момичето. Аз вървях напред с багажите, а Зл. и Т. традиционно се мъкнеха пет метра след мен. Беше виелица, сняг, приятно диво зимно време. Кой да знае, че в мафиотска чиновнодушна Варна два дена никой по служба няма да се заинтересува кво има под останките на козирката? Ще предпочитат да лежат по диваните след празниците и да се оригват. Честно казано, от тогава почти мразя Варна, а съм варненец отвсякъде - както и моите родители. Ако бяхме ние заринати под останките, поне щеше да се разшетат органите - имахме си контролно време за пред родата. Нейсе, уж весело трябваше да бъде. Е, няма да бъде.

Та за тази нова година имах план. Който включваше, първо, че няма да пия алкохол [жена ми в момента, в който излагах плана си, ме изгледа странно и абсолютно недоверчиво - но тя не ме познава], понеже, второ, има кола и бензин в колата, та, трето, след полунощ ще се емнем всички и ще идем до Аспарухово, където майка ми организира пред читалището новогодишна програма, ще минем и през центъра на Варна, да видим народната радост, всичко за около час - и към един и нещо ще се приберем и така нататък.

Между десет и един след полунощ са класическите празнични новогодишни часове. По ресторантите по това време почват да се свалят вратовръзките, жените пораздърпват деколтетата; по телевизиите предаванията се трепят кой да прицапа повечко пийпълметрични рекорди; по домовете стопаните са се понаквасили и дремят, жените люпят семки и търсят къде да гледат сеир; младенците, бабите, непукистите, сменниците са си легнали и се унасят доколкото могат от подготовката за новогодишното въстание навън. По болниците докторите минават на визитация, преди да заседнат зад бюрата за празничното дежурство. У нас дойде изневиделица коремният грип.

И като се уплаши, явно, от по-възрастните, се лепна за най-малкия - за Тошко. Сви го стомахът.

Хванахме се да го обгрижваме. Има две снимки от първоначалните присвивания, преди тичането до тоалета за легена. Една и съща позиция, една и съща композиция, един и същ апарат - а пък разлики колкото щеш. Оставям на вас да откриете поне десетте най. Аз ще ви посоча най-очевидната - RGB интерпретацията от страна на НР 2005. На втората апаратът е избрал да засили червеното в общата цветова конфигурация - ха иди сега и с фотошоп го оправяй. Иначе персонажите на снимките все още се отнасят лековато към грипа - усмивчици, режисирани снимки, това-онова. Тази година с нас бе сестрата на жена ми - не пожелала да се присъедини към ресторантското родителско веселие (щяло да й бъде скучно) - вместо това й се падна най-веселата нова година и в нейния живот.

Не че беше кой знае каква зла гад вирусът, хванал Тошко - три-четири пъти го напъва в рамките на час, след което го остави на мира да спи. Без температури и тем подобни, на следния ден заглъхна като ехо. Но му отне една нова година - той проспа споменатите три класически празнични часа; а е в една от най-впечатлителните детски възрасти. Като лежеше с легена под мишница пред телевизора, си рекох:

- Сега, ако го види предимно женската аудитория с тоя многострадален леген, сигурно би цъкала жалостиво: "Горкичкото..."

Рекох и го щракнах.

И тогава ми хрумна да сглобя пореден [трети] фото очерк за сайта, че бях позарязал тази рубрика (заглавието ми дойде съвсем естествено още на минутата) - ала за целта трябваше да направя още няколко тематични кадъра с най-неподходящия за целта апарат на света. Впрегнах си скромното фото въображение и цъкнах няколко сцени.

Като тази, на която аз сервирам вино (някакво младо каберне; тези, на които сервирам, разбира се, не им се пие, но снимката това не интересува), а зад мен е часовникът, дегизиран като дядо Коледа.

Или тази, на която състрадателна майка седи на пода до детско креватче и гали дете с болно коремче. Представете си колко е нелепо с допотопен апарат да правиш папарашка по тип, излъчване и послание снимка, тоест да останеш незабележим, да бъдеш бърз, да хванеш момента - а всъщност да мъкнеш статив, да призовеш действащите лица (едното спящо) да не мърдат и прочие, и прочие. Не че на снимките липсват достоверни детайли - на едната се вижда голият матрак, лишил се от завивка. Може би трябваше да щракна и завивката, хвърлена в банята - фокус върху изяденото от Тошко в последните часове. Ако апаратът позволеше такива фокуси. Нарочно не се сетих.

Или тази, на която самотен гост от женски пол е подпрял брадичка с длан на заредената маса, а домакините са изчезнали, сякаш извънземните са ги вдигнали през тавана, чашите са пълни, виното искрящо... Извънземните са замъкнали родителите в другата стая или в коридора, да кършат ръце, да се тюхкат и правят сметки евентуално за лечение, лекове против повръщане, народна медицина, традиционна медицина, нощни автокруизи, спешни кабинети.

Както виждате, доволно банални фото сюжети, но пък реални.

Старите и младите антрополози знаят, че да се изгони една болест, трябва да се даде жертва. Последният кадър бе този, в който мен, безгрижно свирещ на китара празнуващ, ме хваща за гушата смъртта, цялата в черно, по анцунг, ръката - само кости. На фона на новогодишна елха. Очилата са клюмнали на една страна. Изненадата е пълна.

Само да не забравя за финал да спомена, че на 17 ян. 2009-а бяхме заседнали в „Морски вълк” на рожден ден на споменатия г-н Утремер. На предимно виненото празненство присъства и г-н Сергей Глинков (познат в нета като Lowhum). След като обясних спокойно на Гуцито колко струва неговата дигитална НР находка, той категорично отказа да си я получи обратно. Той вдигна рамене, а аз разперих ръце:

– А аз кво да го правя?

И тогава Серго ме побутна по ръката [между рамото и лакътя, както му е навик] и предложи с приятно разфокусиран поглед:

– Що не го оставиш на някоя спирка!

g
t
f
2009 | Знаци: 0 | Прегледи: 114 | Сподели:

Съдържание / 188

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 5

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още