1

В средата на януари бях в Пампорово и понеже не карам ски, не ползвам лифтове, а си стоя в стаята и общувам с камериерките (бяха все от Смолян), бях взел лаптопа, та белким довърша криминалето за Царево. Мислех, че са ми останали 2 глави. Като ги написах, оказа се, че са били останали не 2, а 4 глави, но и Пампорово свърши.

Както и да е, вечерта преди поредната уж последна глава гледах една от националните тв на малкото хотелско телевизорче. Даваха едно от вечните вечерните шоа. И там бяха поканили социолога Иво Христов, доцент май в ПУ, но завършил СУ – умен и опитен преподавател и, разбира се, черноглед. Та той именно се оплакваше от съвременните поколения и това, че живеели, водени от чужди картинки. И тъй като аз не съм философ, а съчинител, и понеже се чудих с какво да си напълня поредната глава в проклетото криминале, веднага реших: ще открадна този мотив от уважавания социолог и ще дам възможност на един от героите (естествено авторовия резоньор – това е бележка за литтеоретиците) да направи вариации върху него. [Не помня дали после не съкратих тази част, трябва да погледна; но което изпадне или не става за романа, попада в дневника – и това е една от функциите му. Между другото, на третия ден вече ми писна от съчинителства и чисто и просто слязох до Смолян.]

И така, представете си ситуация към 2015 г., в която сутрин пред кафемашината героят среща симпатична героиня и вдъхновен – досега си е говорил сам – я хваща за слушател. И почва нещо такова:

– Знаете ли кое е характерно за сегашното поколение (освен владеенето на чужд език): това, че живеят по чужда картинка. Без да го съзнават, разбира се. Единствено тези, които четат, имат шанс да не споделят робията на съвременниците; но и то зависи какво четат: ако четат сериали, фейсбук, списания, чиклит – все едно не четат.

Ти нали имаш смартфони, таблети, ползваш социални мрежи, имаш профили... Всичко, което виждаш там – от бутона, през изгледа, тоест интерфейса, до възможностите, сиреч опциите, които ви дават за общуване, красота, вкус, удобство – критериите за това не ги създаваш ти, а ти ги създава някой друг. Каналите за комуникация не зависят от теб, а от нечия технология. Ако аз прекарвам времето си в четене на книги, а ти прекарваш времето си в гледане на филми – ние го правим, за да си ангажираме мозъка, нали, за да придвижваме един вид ежедневието си... Но едновременно с това аз си създавам критерии, познания, собствени представи и нагледи, докато ти ползваш готовите нечии картинки. Ако пътуваме в сегашните междуселищни автобуси, за шест часа те ще ни пуснат четири филма, това са четири различни картинни свята (отгоре на всичко с проблематично качество и устои), плод не на нашето въображение, разбиране, достижение, а на нечие друго. Ти си пасивният техен екран. А за шестте часа аз ще прочета четвърт книга, навлизайки бавно и спокойно в тематиката й, проблемите, описанията й; ще си създавам собствени асоциации и картини. Или просто ще зяпам навън, което е същото светостроене. Това е като да навлизаш в гора, в планина – в началото е нещо ново, сетне свикваш, тя те обгръща, сетне планината те приютява, но и поглъща в себе си. (Планинарите затова бягат по хижите – те знаят, че там реално, практически ще сменят урбан света си, света на чуждите визии, с другия, с този на планината, с нейната постоянна и вековна присъственост и състоятелност.) Същото е, ако сменим планината с море, океан.

Знаете ли например на мен какво удоволствие ми е доставя да обикалям непознати градове, села, места. Тръгвам в една посока и се движа според това, какво ще науча иззад този ъгъл, който да ме прати към друг. Като направя откритие, разучавам контекста му, ъглите му, фасадата му, оградата му и сетне му търся аналогия, адекватности из околното.

А знаете ли какво правя, откакто имам вграден джипиес в телефона?

Отивам нанякъде, но вместо сам да намеря път за назад, аз цъкам в телефона, в джипиеса, на картата виждам точката си и тръгвам по нейното предписание. Ходя с наведена глава, вместо да оглеждам живота край мен.

Същото е и в нощния влак – аз вече не летя, загубен някъде в тъмното, не се рея из пространството, не се питам кои ли са тези светлинки зад стъклото. Аз просто цъкам телефона и разбирам, че не съм някъде си из вселената, а чисто и просто наближавам Стрелча.

Излиза, че предишният ми Аз ме връща към естеството, нали, това е ясно, назад към природата. Но джипиесът накъде ме води... това не е ясно... Накъде ни води?

Quo vadis. Къде отиваш. Още древните поколения сиреч са се чудили като мен.

– Накъде отиваме ли? Питайте джипиеса – отговаря ми съвременното Аз.

Сиреч сега ако тръгна надолу по някоя улица в непознат град в търсене на хотела си, ако бях предишният, несъвременният Аз, щях да стигна долу до кръстовището и да имам две посоки: или наляво, или надясно. Сега обаче ще направя друго: ще пусна джипиеса, там ще ми се появи нечия чужда картинка, изобразяваща стрелка, която ще ми покаже: тръгни наляво.

Излиза, че съвременният ви Аз има 50 процента по-малко възможности за преживяване. И то ако кръстовището е само с три посоки.

2

Точно преди 20 години, през 1996, първа година студент, отидох в Благоевград на гости на моя съученик и съосновател на БУНА ПОМЕРАНЦА господин Сергей Сергеевич Глинков. Аз учех в СУ, а той – в АУБ (Американския университет в България).

Слязох на гарата и питах за университета. Посочиха ми наляво и аз тръгнах натам.

Стигнах до университета, огледах се – ни Серго, ни вест, ни кост. Докато зяпах, влязох вътре, до входа имаше книжарница. Първото, което ми се наби, бяха няколко малки книжки (брошури), които бяха на македонска тематика. Едната – аз като филолог веднага я откроих и купих – бе по заглавие нещо като "за т.нар. македонски език" (не помня точното заглавие, а впоследствие я подарих на Баткото, лека му пръст). И вътре бяха публикувани стенограми от края на 40-те на 20 в., в които някакви небългарски партийни функционери от тогава новообразуващата се държава решават каква да им бъде азбуката. Помня ясно как един обясняваше, че не трябва да има буква Я, а да бъде като в сръбския JA – та да се оразличава от бугарския македонскиот jaзик и посредством азбуката. И т.н., представете си сами глупостите от гледна точка на лингвистиката (оставяме историята настрана).

И така, с книжката в ръка аз стърча на стълбите пред университета. Серго го няма. Тогава телефони клетъчни нямаше. Джипиес нямаше. Масов интернет нямаше (аз не бях го и сънувал). Стърчиш и чакаш и толкова.

По едно време се светнах да погледна над входа. Там пишеше:

ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ "НЕОФИТ РИЛСКИ"

Абе, Огняне, викам си, много си прост (тогава още не се казваше и чатеше "ноо си прозд"). Нали търсиш Американския университет! (В тия години американците бяха заели бившия партиен дом за ректорат и градските и извънградските хотели и станции за общежития – не бяха и почнали съвременния кампус, още го проектираха и спореха с общината, щото американците си искаха небостъргач, а благоевградчани си държаха на урбанистичните традиции и стилистика. И слава богу, сега сме далеч по-продажни.)

Питах пак и ме упътиха, накъдето трябва. Стигнах, влязох, срещнах някак Серго, който на свой ред се чудел къде съм се дянал и пр.

И сега вече знаете защо го пиша това: ако се случеше днес, никога нямаше да стигна до онази книжарница – джипиесът нямаше да ми позволи. Никога нямаше да купя и прочета оная брошура (сега дори и стенограмите да са в интернет, това няма да ги направи част от моята биография). Сиреч тоест демек това е парекселанс пример за (както казваше навремето Сенкевич, цитирайки римляните) quo vadis.