Оп. 141

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Комедия в две части с епилог


у ч а с т в а т

АСЕН, в ролята на КОЛУМБ
ХРИСТОВ, в ролята на КОЛОРАДО
ЛИЗА, в ролята на КИЧКА
МАРИНА, в ролята на КАЛИФОРНИЯ

и със специалното участие на
Стария режисьор Ч. З. БЕЛОБРАДИ

ПЪРВА ЧАСТ

Сцената представлява апартамент, панелка. Вляво е малка стая, с две легла на ъгъл, библиотечка, бюро, скрин, уредба, китара до бюрото. През една врата се преминава в коридора. Той пресича сцената; закачалка, шкафче за обувки. Вляво зад стаята е входът за кухнята и банята, а пак вляво, но в дъното на коридора, е завоят за входната врата. Вдясно коридорът преминава в антре, а през широк свод навътре се вижда изцяло холът – с кръгла маса, телевизор, диван и всичко, както си му е редът. В дъното на хола – прозорец с красива тежкометалургична гледка.

Чува се блус от малката стая. Там седи

КОЛУМБ (той слуша; гледа някакви големи листи – явно лекции, поглежда обложки на дискове, нещо записва)

В края на хола, точно под прозореца се е отпуснал някакъв СТАРЕЦ. Той е по риза. В стаята на Колумб е пусната малка печка, от вентилаторните. Колумб е облечен с дебел пуловер.

Звъни се. Звъни се, но Колумб е близо до уредбата и не чува. Звъни се.

КОЛУМБ (свършила е една песен, почва друга; той се ослушва; вяло става и вдига телефона, закачен на стената; оставя го)

Звъни се. И пак. Колумб спира да се ослушва и отваря чекмедже в бюрото. Звъни се.

СТАРЕЦЪТ (вика от хола, неподвижен). Е-е, хайдее де… Не се увличай…

КОЛУМБ. Какво?

СТАРЕЦЪТ. Уби се да звъни…

КОЛУМБ (чевръсто става, бърза по коридора, изчезва вляво). Да… да…

ГЛАСЪТ НА КИЧКА (мелодичен, но с дразнещи интонации). Айде бе, маме! Измръзнах навън! Глух ли си!

ГЛАСЪТ НА КОЛУМБ. Пуснал съм новото блусче…

КИЧКА (появява се в коридора, зачервена; сваля кожуха). Ох, не, не… (Пак го облича.) Айде, маме, ако обичаш да смъкнем и последния чувал…

КОЛУМБ. Брат ти що не се качи?

КИЧКА (троснато). За какво да се качва брат ми?

КОЛУМБ. Е, що кисне долу в колата?… Да кисне. (Влиза в стаята си и взема чувал с дрехи.) Бе, маме, ти изнесе целия си гардероб!

КИЧКА. Писна ми от тоя гардероб. Стига… Тъкмо ще използвам повода… Утре тръгваме.

КОЛУМБ (от дъното на коридора). Утре? Като станахме сутринта, беше в края на седмицата…

КИЧКА. Като станахме – като легнахме… (Съблича се. Мило.) Айде слез самичък, маме, че аз… съм кристализирала… Айде де, брат ми ще изпуши!… (Избутва го. Чува се хлопването на входната врата. Кичка се връща. Чевръсто влиза в стаята, вади от едно чекмедже шишенца, козметики; тъпче ги в чантичка.) Къде ми е парфюмът от праскова и пшеничен зародиш? (Излиза в коридора. Изчезва. Отваряне-затваряне; тропот. Връща се с нови козметики. Пак в стаята; пак тъпче.) Ама къде ми е парфюмът… (Стои и хуква към хола, гледа по секцията.) Тези… са на майка му… (Звъни телефонът. Тя посяга към апарата в хола.)

СТАРЕЦЪТ (прави нетърпелив и категоричен жест към другата стая)

КИЧКА (изтичва в другата стая и вдига телефона). Слушам?… Няма го Колумб, сега излезе… Не каза кога ще се върне. Сигурно привечер… (Затваря.) Аман от тебе! (Чува се шум от входната врата. В коридора се появява Колорадо, започва да се изува.) Маме? (Рязко.) Колумб! Що мълчиш, бе!

КОЛОРАДО (усмихва се леко; той е мустакат. Закашля се)

КИЧКА (изскача в коридора). Абе… (Вижда го и сменя тон и поза. Мило.) О, здравей, здравей…

КОЛОРАДО. Привет на идното поколение. Ела, ела… (Тя покорно отива при него, макар и съвсем бавно.) Отвори устата, да видим гърлото… (Той светва коридора.) Вчера бе по-добре… (Натиска леко гушата отстрани.) Боли ли?

КИЧКА. Малко.

КОЛОРАДО. Най-добре… (Тропа се отзад. Връща се Колумб.) Колумбяно, гол си излязъл… (Към Кичка.) Най-добре пийни един чай, липата ти е нужна точно сега.

КИЧКА (дърпа се). Ох, от един час ми се пиша и все не мога… (Скрива се вляво.) Колумбе, обади се адашът ти току-що.

КОЛУМБ (стои в коридора с лице към завоя за банята). И какво каза?

ГЛАСЪТ НА КИЧКА. Ще ти се обади пак.

КОЛУМБ. Ти какво му каза?

ГЛАСЪТ НА КИЧКА (натъртено). Какво мога да му кажа според тебе? Че си слязъл долу и ще се върнеш… след пет минути… (Чува се затваряне на врата.)

КОЛУМБ (в същата поза). И той каза, че ще звънне, така ли? (Пауза. Тишина.) Ще звънне ли? Или сега да му звъня? (Раздразнено.) Кичке!

КОЛОРАДО (той се е съблякъл и седи на тоалетката; уморен видимо). Колумбянски, остави я да си… свърши работата момичето… (Пауза.) Трябва да идем за риба. (Пауза.) На реката при дядови ти… Язовирите сега са забранени. (Мълчат. Колумб тръгва закъм стаята си.) Ти разбра ли, че Росен замина за Испания?

КОЛУМБ (връща се). Ами? Кога?

КОЛОРАДО. Днес телефонирах от болницата до село…

КОЛУМБ. Ами че те всичките ми братовчеди си заминаха от България.

КОЛОРАДО (кимва; започва, без да се навежда, да си обува чехлите). Чичо ти – знаеш го какъв е мъжага – като го слушах по телефона, все ми се струваше, че а-ха ще заплаче… (Пауза.) Заминава си идното поколение… И това е като горите… Оцеляват… остават само планинците, дето са далеч от света.

КОЛУМБ. По каква линия заминал за Испания?

КОЛОРАДО. По въжената!… Емигрира. Ще бачка какво да е. Език не знае.

Кичка се появява зад гърба на Колумб. Той й е препречил пътя. Тя стои – хем слуша, хем го чака да се отмести.

По въжената линия замина, по която трябва да минат всичките ни божем управници. Или да емигрират, или да ги избесят.

КОЛУМБ. Горкият. Ще има да мие чинии и да бърше чаши.

КИЧКА. И пари да натрупа…

КОЛУМБ. Ебал съм ти парите…

СТАРЕЦЪТ (все тъй неподвижен; вика от хола). Е-е!… (Строго.) Асене!

КОЛУМБ (вика). Пардон! (Към Кичка.) Поврага ти и парите.

КИЧКА (ядно). А, мръдни се да мина, де! Закучил се тука!

Тя минава и си влиза в стаята. Подслушва оттам. Колорадо е станал и с ръце на кръста се е вторачил в сина си.

КОЛОРАДО (устремно). Ти знаеш ли какво направили тия синковци! Отрязали майчинските!

КОЛУМБ. Кои синковци?

КОЛОРАДО. Овчите! Главите от правителството, кои!… Парламентът – стадото – одобрил. Овчарят – президентът – разписал без забележки, камо ли вето.

КОЛУМБ. Е какви са били майчинските?

КОЛОРАДО. Бяха две години. По две години изплащаха на майките, които си гледат децата. А сега ги свалили на една година. Представи си! Хората да живеят от тези майчински – дотам да сме изпаднали – а те я свалили границата, демек: който може да си позволи деца, не му трябват пари, няма нужда държавата да се тръшка!… И ти остави това. Те, простаците, не живеят на нашата, а на друга планета и без това. (Ръкомаха.) Остави, ама ти знаеш ли какво представлява това? То двегодишно дете не може без майка и едва го вземат на ясла, а на една година още може и да суче, още е далеч от очовечването, наченките на… ъ… битови навици, още я е проходило, я не! Ами че туй е антибиологична… история… да не говорим за социална!

КОЛУМБ. Щом казваш. Ти си лекар.

КОЛОРАДО. Абе не е нужно да си лекар, бе, Колумбийски! Стига, естествено, да си минал през възпроизводствената възраст. (Тръгва към хола.) Аз направо останах смаян, като чух… Тези тъпаци олекотиха данъците на хазарта, правят преференции на сульо енд пульо, а пък… като нямат пари, като се чудят какво да свият, свиват бъдещето на нацията… (Говори си сам в хола.) Можеш ли да си представиш? Хората и без това не раждат, а сега ще бастисат и малкото ентусиасти или повтарачи… (Пауза.) Аз съм направо смаян!

Докато трае темата за майчинските, Кичка е слушала внимателно, клатела е глава, но не съчувствено, а заканително. Колумб е вече при нея. Придърпва я през кръста, тя го отблъсква.

КОЛОРАДО (вика от хола; СТАРЕЦЪТ му е дал знак и на него). Колумбе!

КОЛУМБ (споглежда се с Кичка и мудно тръгва към коридора; баща му го привиква в хола, говорят тихо)

КОЛОРАДО. Какво ще правим довечера с юбилея? С майка ти правим двайсет и пет години.

КОЛУМБ. О… вярно.

Кичка отива до вратата, после до коридора. Иска да чуе.

КОЛОРАДО. Можем да отидем на ресторант. Обадих се да запазят нашето сепаре, евентуално ако…

КОЛУМБ. Ами тя, Кичка… Утре щели да тръгват с брат си с колата.

КОЛОРАДО. Утре? Нали беше… Няма значение. Можем и вкъщи да останем, тука… (Сочи масата.) Решавайте. (Влиза Кичка.)

КИЧКА. Някой да ми е виждал парфюма от праскова и пшеничен зародиш? Баща ми дето ми го донесе от Венеция последния курс…

КОЛОРАДО (жизнерадостно). Аз от такива работи не разбирам! Стигат ми шишенцата и препаратчетата в болницата. Кажи, Киче, довечера в ресторант ли ти се ходи или вкъщи…

КИЧКА. Все ми е тая.

КОЛОРАДО. Щото ако… (Тя излиза. Той продължава на Колумб, но с делови тон.) Ако ще оставаме тук, трябва да помогнете – картофи да се сварят, това-онова… (Пауза.) Аз имам чувството, Колумбе, че тя като че си изнесе целия багаж.

КОЛУМБ. Иска да си занесе всичко или вкъщи, или в другия апартамент, за да не се трупат с новите…

КОЛОРАДО. Да, да… А! Я иди в коридора, от торбата забравих да взема уискито. Днес изписахме на леля ти Магнолия етървата, а… Хем ги предупреждавах да не носят… (Изморен, седи на стол.) Благодаря ти. (На себе си.) Ето… (Гледа към дивана.) И плетката си е взела…

КОЛУМБ (чува го от вратата). И плетката ли? (Връща се и поглежда към дивана. Бърка си в носа.)

Когато Колумб тръгва пак за стаята, Кичка влиза в антрето. Колумб спира и тримата се гледат един друг.

КИЧКА (смутено). Ама къде… може да изчезне тоя парфюм от прас… кова… и пше…

СТАРЕЦЪТ (става трудно; всички го поглеждат и се отпускат). Момчета и момичета… Нищо и половина от това, което говорихме.

ХРИСТОВ (който играе Колорадо). Що бе, Белобради? Аз пък към края даже усетих… тръпка.

БЕЛОБРАДИ. Каква тръпка… Спазми и гърчове. И, Асене (който е Колумб), в тази пиеса не се псува! Не ме интересува кой е авторът!

ХРИСТОВ. А кой е авторът, междувпрочем?

БЕЛОБРАДИ. И да ви кажа, нищо не ви говори. Така. (Пауза.) Играете като медузи. Разплути и мазни. Първо, ребята, навън е зима…

ЛИЗА (в ролята на Кичка). Зима, ама сега е лято и аз направо ще припадна от тия пуловери.

БЕЛОБРАДИ. Съблечете се. Ще продължим репетицията по бански. (Лиза и Асен се поусмихват.) Исках да си спомните атмосферата на дрехите. Зимно време човек е с по-плавна жестикулация, навлечен е, всичко му изглежда по-меко и упокойно… Разбирате ли? И вие наистина така играете, а трябва наоборот! (Към Асен и Христов.) Вие двамата сякаш сте си разменили ролите! Докторът, Христов, иде отвън, от работа и е възбуден. Явно си е говорил сам в колата, смял се е или е цъкал с език. Влиза и иска да се изговори. Той е подскоклив, нервозен, тръпчив – доктор е. А ти го караш като тежка уседнала авторитетна чиновническа персона, мънкаш; мислиш, че говориш като човек, на който му се чува гласът, а всички наоколо – равнис! Не. Докторът знае къде драматично му се чува гласът – в болницата, там той носи гласа си на плещите. Това е – отговорност. А вкъщи човекът желае сам да си чуе гласа! Да го освободи от веригите на точността и безпрекословността!

ХРИСТОВ. Хубаво. Това го говорихме още на масата.

БЕЛОБРАДИ. Говорим, ама каква файда?

АСЕН. А аз?

БЕЛОБРАДИ. И ти го правиш наоборот. Твоят човек е наследил жизненост от баща си, ама е отпуснат иначе, на всеки половин час захваща нещо ново. Ту лекции чете, ту слуша някаква музика, ту се занимава с Кичка. Всичко и нищо. А ти го играеш възбудено. Не. Не.

ЛИЗА. Еми нали аз… нещо го съмнявам?

ХРИСТОВ (клоунски). Ти ли?

ЛИЗА (изглежда го). Що се правиш на палячо?

БЕЛОБРАДИ. Да, Лизе. Героинята смята да го зарязва, изнася си багажеца, живяла е пет години у тях, той си мисли и так далее… но Колумб още не разбира. Той е и балама в момента на епизода, и чистосърдечен любител там на музика, и оправен, но разцентрован. Точно такава мисловна безконцентрация, която… Ти, Лизе. Изглеждаш само симпатично. А трябва да си и симпатична, и дразнеща едновременно. Кичка е с деформация в самомнението. Като те гледат хората – и да те следят безотказ, и да има нещо да ги отблъсква. Все едно си с лекопокрито дупе: хем не могат да си откъснат очите, хем ги гнуси грубото люлеене на мекотията. Няма да играеш с интонация, казах ти. Ще играеш с вътрешно пренебрежение, с липса на интерес. Абстрахирай се…

ХРИСТОВ. Станиславски, Станиславски.

БЕЛОБРАДИ. Христов… (Заеква.) Дръж се според таланта си. Ако заменяме Станиславски с псувни и голотажи, както правят сейчас – значит…

ЛИЗА (към Христов). Ицо?

БЕЛОБРАДИ. Да опитаме. Началото. Съкратете фабулата. Направо диалога. (Те стоят.) Хайде, де!

ЛИЗА. Не са върнали осветлението горе…

БЕЛОБРАДИ. Да, да. (Вика към кабината.) Ребята! (Тишина. Към актьорите.) Кой е горе на пулта?

АСЕН. Стенли мисля… Него видях заранта в барчето долу.

БЕЛОБРАДИ (вика пак). Станиславе!

ГЛАС. Слушам.

БЕЛОБРАДИ. Хайде бе, пускайте пак сцената. Какви са тия самоинициативи?

ГЛАС. Окей, мистър.

Сцената изведнъж угасва. Пълна тъмнина. Христов се хили.

БЕЛОБРАДИ. Станиславе!

Сцената светва.

ГЛАС. Техническа грешка.

БЕЛОБРАДИ. Абе, момчета, каква техническа… От заранта още сте налягали на водката… (Към актьорите.) Начало.

Звъни се. Отваряне на входната врата.

ГЛАСЪТ НА КИЧКА. Айде бе, маме, бе… Айде бе… Измръзнах, вкочаних се.

ГЛАСЪТ НА КОЛУМБ. Тъкмо новото блусче слушах.

КИЧКА. Стига бе, маме, с тези твои блусчета… Айде, миличко, смъкни ми и последния чувал.

КОЛУМБ. Брат ти що не се качи? Що кисне в колата?

КИЧКА. Бе нека кисне… Ако не искаш ти, аз ще си го отнеса.

КОЛУМБ (взема чувала). Маме, ти изнесе целия си гардероб. Можехме да пратим дрехи и по чичо Гошо, а не да тъпчеш всичко в колата на брат си.

КИЧКА. А-а, ще пращам аз по сульо и пульо… Айде, айде, маме, сега съм се хванала. (Колумб излиза.) Какво, маме? (Той се връща.)

КОЛУМБ. Като станахме сутринта, каза, че след седмица ще тръгваш…

КИЧКА. Като станахме – като легнахме… Ох, премръзнах, маме. (Пауза.) Айде, че брат ми ще изпуши. (Звъни телефонът.) Аз ще го вдигна, ти слизай. (Колумб излиза.) Ало… О, няма го адашът ти! Как си, Коленце? (Слуша.) Ще се побъркате вие с тези компютри и с тоя блус… Кога ще те водя на дискотека? А? Нямаш си гадже… Е, какви граждани сте – без мадами… Само блус и чат, чат и блус. И кокошките спряха да снасят! (Слуша.) Като си дойде, ще ти се… А, чакай! (Отваря се вратата.) Май идва. Стой така на телефона.

Излиза в коридора. Вижда Колорадо, а не Колумб.

КОЛОРАДО. Киче, и майчинските съкратиха тия!… Упойка да не ги лови! (Тя се смее.) Не е смешно, плачевно е даже! Как е гърлото? (Опипва го.) Липа! Липа или лайка. Три пъти на ден; гаргара. А на Колумбини братчед му в Испания замина. Емиграция. Емигранти от всички страни – съединявайте се. (Връща се Колумб.)

КОЛУМБ. Здрасти, тате. Ти пеша ли се качи?

КОЛОРАДО. Асансьорът бе зает.

КОЛУМБ (на Кичка). Киче, нали ти се пикаеше? К’во стоиш? (Тя излиза.) Трябва да отидем за риба.

КОЛОРАДО. Язовирите сега са под възбрана. (Изува се.)

КОЛУМБ. На село реката е свободна. Дядо и без това буркани има да дава. (Пауза.) Довечера с юбилея какво решихте? (Влиза Кичка.)

КОЛОРАДО. Киче, с юбилея какво решихме?

КИЧКА (влизайки си в стаята). Вие сте юбиляри, вие решавайте.

КОЛОРАДО. То да бе байпас, да го реша. Ама без жените по такива въпроси не смея. Братчед ти духна за Испания.

КОЛУМБ. Ами?

КИЧКА (вижда телефона). Колумб, на телефона! Адашът ти чака! (Разминават се с Колумб. Той – в стаята, тя – в хола при Колорадо.) Да е виждал някой парфюма ми от праскова и пшеничен зародиш, венецианския?

КОЛУМБ (вика). Затворил е.

КОЛОРАДО. Виж да не е в шкафа при лекарствата.

КОЛУМБ (вика). Какво каза адашът?

КИЧКА (вика). Не знам. Звънни му.

КОЛОРАДО. Всички управници трябва да ги ампутират! От овчаря до кошарата!

КИЧКА (отива в коридора; Колумб в стаята си; Колорадо – в хола). Има ли някой за тоалета, щото влизам да си взема един душ?

КОЛУМБ (набира). Ало, адаш? Кажи?

КОЛОРАДО. Един в асансьора, друг – по стълбите. Така се разминават поколенията у нас.

КИЧКА (вика). Ще си взема ли някой душ, щото ще влизам в тоалета?

КОЛОРАДО (отива в коридора с шишенце в ръка). За този парфюм ли говориш?

КИЧКА. Да! Би ли го оставил на секцията в моята стая?

КОЛУМБ. Не, адаш, не… А ти гледа ли вчера “Блус общество”?

Изгасва осветлението. Тъмнина.

ГЛАСЪТ НА КОЛУМБ. А, токът спря! У вас има ли ток?… Тате, у тях имало.

ГЛАСЪТ НА БЕЛОБРАДИ. Какво правите, бе!? (Пауза.) Станиславе! (Пауза.) Ребята, вие демонстрация ли правите!? (Към кабините.) Станиславе! (На тях.) Ако съм излишен, да си ходя… Станиславе!

Светва.

Какво е това, което играете!? (Той е пребледнял, задъхва се.) Ако съм излишен… Ох. (Тръгва към стола. Лиза се втурва да му помогне.)

ГЛАС. Токов удар, съжаляваме.

ХРИСТОВ. Стенли! Я не се таковайте!

БЕЛОБРАДИ (затворил е очи; дълга пауза.) Ребята… (Пауза.) Аз съм човек на възраст, по държавна милост пенсионер… (Пауза.) Поканиха ме за тази пиеса почти насила, нямам сърце вече за такива роли… Но вие сте български актьори…

ЛИЗА. Ама големи простаци сме.

ХРИСТОВ. Не, бе, Белобради – нали каза по-скокливо, жизнено и…

БЕЛОБРАДИ. Добре, ребята. (Изправя се на стола.) Съгласен съм. Мен даже ми хареса тази версия. Но моля ви. Не е това, към което се стремим. Даже нищо общо няма. И даже (става) целият ни театър сега е такъв! Интересно, забавно, неочаквани игри, но не към това, към което се стремят всички! Не това им се гледа на хората. Сега е лозунг: всичко – на водевил. В цирка това – ну да, добро. Но в театъра… Простете… Аз съм човек със стари, действително овехтели… Накъсо, човек с нафталинени сетива.

АСЕН. Наистина стана от само себе си, господин Белобради.

БЕЛОБРАДИ. А това ли цели авторът?

АСЕН. Не.

БЕЛОБРАДИ (сяда). Добре, момичета и момчета. Решавайте. Ако аз правя пиесата, правете каквото желая. Иначе… ако не вие, то аз ставам и излизам.

ХРИСТОВ. Добре де, прости, бай Белобради. Разкършихме се малко. Казвай сега.

ГЛАС. Шефе, скоро ли ще е почивката?

ЛИЗА (вика). Станиславе, прекаляваш!

БЕЛОБРАДИ. То добре, че ги няма сценичните работници. Те пък съвсем щяха да ни бръкнат в здравенцето. (Става.) Никаква почивка. Началото отново. Но за да изтрезнеете, я си разменете двамата ролите.

АСЕН. Защо? Ами репликите? Ами възрастите?

БЕЛОБРАДИ. Санким преди малко бяха наред.

Приготвят се. Асен и Христов си разменят ролите.

Но, колеги, видяхме, че ви бива във водевила. Сега бих желал драма, напрегнатост. Момент… (Вика към друга кабина.) Озвучителят, ако обича… Не бързайте с телефонния звън. И не препирайте с входния звънец.

Звъни се. Дълго и много пъти. И още. И пак.

Сцената е празна. Излиза Белобради и я оглежда. Излиза и Колумб (Христов), той си оправя ципа на панталона. Ръкомахат си с режисьора: “Какво става?” – “Нищо. Все едно ме хваща в кенефа!”

КОЛУМБ (Христов) (мърмори). Мирясай, де. (Звъни се.) Ти ли си, маме?

ГЛАСЪТ НА КИЧКА. Ами кой да е? (Влизат и двамата в коридора. Колумб върви напред. Оригва се. Кичка бърчи нос.)

КОЛУМБ. Още ли дрехи ще изнасяш?

КИЧКА. Да. Брат ми е долу с колата. (Пауза.)

КОЛУМБ. Ами ти всичко си изнесе, ма… Каква е тая малка подмяна на гардероба.

КИЧКА. Нали ти казах бе, маме. Още лятото. Колко месеца вече стана, ти казвам. Маме… (Умилква се около него.) Хайде го свали чувала, че настинах в тоя квартал. В тоя квартал – само дъжд, само локви и кал.

КОЛУМБ (усилва музиката; тя стои на вратата).

КИЧКА. Маме? (Пауза.)

КОЛУМБ. Брат ти нали е долу? (Пауза.)

КИЧКА (грабва чувала). За какво да го разкарвам!

КОЛУМБ. Е, аз да се разкарвам, така ли?

Отива след нея в коридора. Гледат се.

КИЧКА. Маме, да си ми виждал парфюма от праскова и пшеничен зародиш?

КОЛУМБ. А тиква с дива патица?

КИЧКА (махва с ръка). Офф…

ХРИСТОВ. Тоя пък за какво чука?

ЛИЗА. Знам ли го?

КОЛУМБ. Да. (Взима чувала и излиза.)

Кичка си вее с ръка и стои замислена в коридора. Посядва на шкафчето. Навела е глава. Влиза Колорадо (Асен).

КОЛОРАДО (Асен) (сяда до нея). Оф… Никога няма да се оправи тая държава. (Мълчат.)

КИЧКА (след пауза). Ще ми видиш ли пак гърлото, че нещо… (Той я преглежда.) И липа пих, и… Един илач прати баща ми от Ротердам, трябва да го видиш.

КОЛОРАДО (кимва; пауза). Какво мислят да правят тия хора, не знам.

КИЧКА. Кои?

КОЛОРАДО. Управниците ни родни.

КИЧКА. Дупедавци.

КОЛОРАДО. Не дупедавци, а дупеглавци. Чу ли днес? Орязали майчинските.

КИЧКА. Който има пари, да ражда. Децата не са за беднотията…

КОЛОРАДО (гледа я). Киче, не си расла ти в оскъдица.

КИЧКА. Не съм, ама знам.

КОЛОРАДО (става и бавно отива в хола; както си е с палто). Който има – той си тъпче стомаха и деца не ражда. Ражда само наследници! Има разлика между деца и наследници, нали? (Кичка махва с ръка и се прибира в стаята си.) Децата наследяват човешкия род – наследниците наследяват банковите сметки, имотите и тенджерите. (Влиза Колумб.) Нали?

КОЛУМБ (отива до хола). Какво казваш?

КОЛОРАДО (гледа го). Ти чу ли днес? Братчедът ти емигрира и той. В Испания. (Пауза.)

КОЛУМБ. Майка ми кога ще си дойде?

КОЛОРАДО. Майка ти каза да ви питам за юбилея довечера.

Тихо на сцената откъм залата се качва МАРИНА. (Тя ще играе КАЛИФОРНИЯ.) Те се отпускат.

ХРИСТОВ. О, Маринче. Много рано, скъпа.

МАРИНА. Какво? Да не ви размениха ролите? Синът да е по-дърт от бащата? (Появява се режисьорът.) Здравейте, господин Белобради. Извинявам се, че закъснях.

БЕЛОБРАДИ. Господа, почивка. Пет минути.

Всички излизат без Асен.

АСЕН. Съвсем го размазахме началото.

БЕЛОБРАДИ. Нищо, ще го налучкаме. Сега като се върнат, ще отидем право в края на първа част. За да стане бетонът, трябва да се омеси първо всичко на каша.

АСЕН. Не така си ги представям аз образите.

БЕЛОБРАДИ. Там е работата, Асене, че ние образите само и винаги си ги представяме. Не можем да ги изиграем. Какъвто е актьорът, такъв е и образът. Актьорът е човек, човекът е типаж и от това не може и не би трябвало да се бяга. Видя, като разменихте ролите, как всеки си нагласи образа към себе си. Затова има роля и образ. Актьорът изпълва ролята, а образът е това, което, както и каквото се получи. Актьорът дължи таланта си на умението да разбере ролята, а не, да речем, на правилното дишане, дикция, маймунджилъци и прочие академизми. На тях дължи професията си.

АСЕН. По дрехите посрещат, а по ума изпращат.

БЕЛОБРАДИ. Усмихваш се… Ако дрехите са пластичните и сценичните качества на актьора – защо да не го кажем и така. Но поговорката, както знаем, е крайно дурашка. Защото тези, които посрещат по дрехите, нямат интелекта да съдят и за ума.

ХРИСТОВ (приближава се). Философия?

БЕЛОБРАДИ. Христов, твоята роля е симпатична. Ти ще бъдеш резоньор за хората.

ХРИСТОВ. Кога това?

БЕЛОБРАДИ. Нататък. Ти ще реагираш първи в ресторанта, после ще имаш монолог-отдушник. Готов ли си?

ХРИСТОВ. Знам текста.

БЕЛОБРАДИ (мълчи). Асене. Колумб трябва да го играеш на въже. Той понася най-силно удара. Значи. Пет години е живял с Кичка, тя е от провинцията. Не е плащала за квартира, уредила си е студентството; вече и апартамент й е купил баща й, пампурджията.

ХРИСТОВ. А то – брадва.

БЕЛОБРАДИ (поглежда го). Ударът е голям и той трудно го проумява. Не разбира защо е бил фалшът, преструвката, съвестта й къде е, има ли я, няма ли я и так далее. Той ще е замаян – ще се върти все около въпроса “защо”. Тоест за образа му е нужно да си свръхикономичен в средствата, сякаш ходиш на въже. Колумб има най-много какво да изплаква, но той трябва да го преглъща, та да постигнем въздейственост. Сюжетното ще се изяснява, има достатъчно герои за него – и в ресторанта, и после в нощната сцена. Публиката ще разбира в какво е мелодрамата и затова ще е вперила очи в теб, тоест в Колумб – какво ще реагира, как ще го рече. Затова трябва да си свръхсъбран и всяка гласна да ти е претеглена. Всяка твоя реакция събужда действието, следователно го играй тъй, сякаш тебе влачи действието. Понимаеш? (Влизат и жените.) Огладняхте ли, ребята? Дайте сега финала на първата част. Следобед ще се върнем пак отначало.

МАРИНА. Значи и аз…

БЕЛОБРАДИ. С твоето финално влизане, да… (Вика.) Осветлението като за финала на частта!

Осветена е само малката стая. Колумб чопли тонове от китарата. Кичка си оправя ноктите.

КОЛУМБ. Маме, трябва да идем до село… (Пауза.) От година ме кандърдисват да те заведа.

КИЧКА (нервно). А ще ходя аз по селата. Да не съм преброител?

КОЛУМБ. Нашите ще видиш, няма да се снимаш с прасетата, я.

КИЧКА. Що се заяждаш сега? Кажи! Много мразя така! Аз ти кажа едно, ти го изкривиш на четиринайсе!

КОЛУМБ. Да не съм казал, че си прасе?

КИЧКА (мълчи). Това са празни разговори. (Пауза.) Това нашето са празни разговори.

КОЛУМБ (става и рови в библиотеката). Е… Ти си по-пълна от мене, вярно.

КИЧКА (и тя става). Що се заяждаш, бе маме, все с мене? Не съм по-пълна от майка ти.

КОЛУМБ. От майка ти.

КИЧКА. Ти какво искаш от майка ми? И баща ми все какво го плюеш?

КОЛУМБ (гледа я). Кога съм го плюл?

КИЧКА. Все казваш, че били оядени! Какво значи оядени? Като имаме пари, не значи, че сме дебелогуши!

КОЛУМБ. Като имате пари, майка ти що се прави на учителка?

КИЧКА. Тя си е учителка! Това й е призванието.

КОЛУМБ. Що майка ти не освободи място за някой наскоро завършил, като нас? Ами заема бройката само за да си уплътнява времето, докато баща ти е на кораба?

Кичка излиза и тръшва вратата. Колумб върти някаква касета. Кичка се връща и със сурат почва да вади неща от нощното си шкафче.

Като отидох с майка ти в аптеката, тя вика на продавачката: Имате ли офталгон? Онази казва: Не. И майка ти: Добре, седни си.

КИЧКА (тръшва нещо). Ти си отвратителен!

КОЛУМБ. Е затова няма да стана учител.

КИЧКА. То какво ли става от теб! Ти, маме, си толкова инертен, че ми е отвратително да те гледам!

КОЛУМБ (усмихва се широко; отива и я привлича към себе си; тя се дърпа). Що се дразниш толкова?

КИЧКА Ти що ме дразниш?

КОЛУМБ Играя си… (Опитва се да я целуне.) Много опак коте си, маме.

КИЧКА. Аз ли съм опак? Ти, който не излизаш от стаята си, не знаеш какво искаш – а пък другите са ти криви, все ги плюеш? (Отскубва се.) Добре, бе! Като си голяма работа, що нищо не подхващаш? Колегите от университета кой в радиото, кой по фирми, кой в Илиянци – пари ли ще вадят, кариера ли ще правят, все нагоре тръгнали. А ти?

КОЛУМБ. Аз съм такъв.

КИЧКА. Какъв?

КОЛУМБ. Готин. Слушам блус.

КИЧКА. Ти си безделник. От тоя блус не мога да си пусна едно свястно парче!

КОЛУМБ. Че това дискотечното (посочва й диск) музика ли е? Ушите ми не могат да понесат такова нещо.

КИЧКА. А моите могат твоите дрънканици с китарата!

КОЛУМБ (взема китарата; дрънчи). Знаеш ли, маме, по музиката си личи човек какъв е.

КИЧКА (почервенява). Така-а ли? И каква съм аз? Каква съм аз?

КОЛУМБ. Жена, каква…

КИЧКА. Аз си търся призванието.

КОЛУМБ. Така-а ли? И какво ти е призванието? Джурналя? Поетеса?

КИЧКА. Теб те е яд, а? Че съм публикувала?

КОЛУМБ. Да беше Достоевски, че да ме е яд…

КИЧКА. О-о-о…

КОЛУМБ. Жените не могат да пишат. Високо интелектуалния труд могат да го докарат само до подножието.

КИЧКА. А-а… Великите мъже!

КОЛУМБ. Де да знам… Жените са по-близо до натурата. До природата. Тя ги държи много по-яко. А мъжете се оттласкват.

КИЧКА. И какво не ви сдържа?…

КОЛУМБ. Жените раждат, а това е сетиво, възпроизводствено сетиво, което ги поглъща и изсмуква. Мъжете го нямат. То се е трансформирало само в производствено.

КИЧКА. Голям философ си, маме.

КОЛУМБ. Не, не. Виж. Енергията, която една жена отдава за дете, е изключително мощна и велика. Но тя е намерила целта си още при изначалното раждане… Такава енергия има и мъжът. Но той е лишен от… ъ… чисто природния ангажимент, от пъпната връв – а, точно така! Това му разширява периметъра, кръгозора. И мъжът го реализира в интелектуално дълбаене. От немай къде, разбираш ли?… Затова човешката история се движи по плещите на синовете…

КИЧКА. Човешката история е социална грешка! Щото жената не е била равноправна с мъжа!

КОЛУМБ. Не е могла; той е по-напористият.

КИЧКА. Беше! Не се знае бъдещето какво ще покаже. То ще балансира човешката история!

КОЛУМБ. Вярно, възможно е… Бре, маме, (хили се) ти си била умна като мъж! (Пауза. Тя излиза за малко. Връща се.) През следващите хилядолетия, маме, човешката история ще скочи от плещите на мъжете върху бюста на жените. (Пауза.) Ето виждаш ли разликата между мъжа и жената? Баща ми одеве се шашкаше от премахването на майчинските, а ти, жената, даже и не загряваш трагедията! (Пауза. Тя мълчи.) Сиреч мъжът е длъжен да обхваща с разума си всичко в природата, за да може да осигури карт бланш за размножението.

КИЧКА (гледа го поривисто). Баща ти през ден, през два носи уиски вкъщи, а сте се загрижили за майчинските, които са колкото три бутилки! (Колумб оставя китарата и гледа изпод вежди.) А баща ми бил ояден и тумбак, а?

КОЛУМБ. Кичке…

Тя излиза. Светва в коридора. Изчезва към банята, тръшва вратата. Колумб излиза, оглежда се; влиза в хола, светва. Колорадо е заспал на дивана. Колумб загася всички лампи и се прибира в стаята си.

Отваря се входната врата. Светва се в коридора. Прибира се КАЛИФОРНИЯ.

КАЛИФОРНИЯ. Ехо… Кой е вкъщи?

БЕЛОБРАДИ. Не толкова весело, Маринче! Тя си влиза с едно наум за предстоящия разговор с Колорадо и й се ще по-бързо да усети атмосферата вътре… Това не е майчин инфантилизъм!

МАРИНА (която играе Калифорния). Добре.

КАЛИФОРНИЯ. Ехо. (Съблича се.) Има ли някой? (Събува се.) Няма ли кой да ме посрещне?

КИЧКА (излиза в коридора). О, здравей. Как мина работният ден?

КАЛИФОРНИЯ. Благодаря, добре. А вашето учене как вървя?

КИЧКА. Днес по-скромно, мерси. А, извинявай…

КАЛИФОРНИЯ (на вратата на хола). Да?

КИЧКА. Да си ми виждала някъде парфюма от праскова и пшеничен зародиш?

КАЛИФОРНИЯ. Не, съжалявам.

КИЧКА. Извинявай.

Кичка влиза в стаята си. Там те ще продължат да говорят с Колумб, ще четат и прочие. Но това – на пантомима.

В хола Калифорния се преоблича. Колорадо се събужда и се изправя ококорен.

КОЛОРАДО. Не под третото ребро!… Не…

КАЛИФОРНИЯ. Радо? (Сяда до него. Спокойно.) Събуди се.

КОЛОРАДО. А?… Заспал съм. Ех…

КАЛИФОРНИЯ. Тя ще му извърти някой номер. (Оглежда се към коридора. По-тихо.) В голяма съм тревога! Кичка крои нещо. Тя се изнася!

КОЛОРАДО. Къде, бе?

КАЛИФОРНИЯ. По-тихо и ти! (Щипе го.) От два дена си събира вещите. Тя се изнася, казвам ти!

КОЛОРАДО (оглежда се). Уф… От една седмица всяка вечер ме боли глава.

КАЛИФОРНИЯ. Казах ти, подавай молба за пенсиониране.

БЕЛОБРАДИ (на Марина). Не така! Не така! Стига рецитира! Мисли, мисли! Той е още под съня си, в главата му е каша и наум му идват най-важните неща, които са го вълнували в последно време. Съпругът не възприема още думите й, засега само ги отчита и подрежда съзнанието си. А тя, Калифорния, смята, че е надвиснала колосална опасност за сина, нервна е, не може да се стърпява. Скача от леглото. Движи из стаята. Различни неща по секцията я смущават! Тя на всяка крачка намира по някакво доказателство за подозренията си! Давайте! (Пляска с ръце.) Последната реплика…

ХРИСТОВ. Белобради…

БЕЛОБРАДИ (прекъсва го). Не се прави на сомнамбул, бягай по-чевръсто от сънливата щампа! Преди да заспи, Колорадо е възбуден – възбудата му изгаря в съня! Сега не му се и отваря уста! (Те кимат.)

КОЛОРАДО. От известно време привечер почва да ме боли глава.

КАЛИФОРНИЯ. Иди на лекар.

БЕЛОБРАДИ. Браво! Тя не мисли за глупостта на репликата!

МАРИНА. Ами то и аз не помислих! Затова.

КОЛОРАДО. Това правя, скъпа. (Усмихва се.) Всеки ден.

КАЛИФОРНИЯ. О, ама и аз… Плещя врели-прекипели. (Ръкомаха.) Радо! Аз имам силна интуиция, знаеш! Кичка се изнася. Тя ще го зареже. (Шепне.) Пет години изкара у нас, подслон и сигурност си намери – сега му бие дузпата, а Колю даже и не схваща!

КОЛОРАДО. И плетката си…

КАЛИФОРНИЯ. Да, още вчера я взе!… Ах, направо съм в тревога! Ще излъже детето. Ще му вземе здравето.

КОЛОРАДО (става). Хайде стига с тия драматургии! Във вашия кабинет само кафета пиете, сериали разказвате и все някакви драми ги…

КАЛИФОРНИЯ. Какви драми!? Става пред очите ти! (Пауза.)

КОЛОРАДО. Честит ни юбилей.

КАЛИФОРНИЯ. Това момиче срама няма ли?… Не мога да го проумея!

КОЛОРАДО. И аз не мога да повярвам, че сме държава, ама… Да се пенсионирам, викаш. А парите от пенсионирането какво да ги правя? Банките горят, парите – мине, не мине петилетка – и девалвират! (Пауза.)

БЕЛОБРАДИ. Никаква пауза, Христов! Той е сега само сетива, само нерви! Той не мисли! Прави всичко на инстинкт – ако ще мълчи, да мълчи, ако ще говори, да говори… (Вика.) Осветителят да затъмни стаята с младите! От този монолог се акцентира осветлението само върху хола! Христов, продължавай!

КОЛОРАДО. Всичко дерайлира – какво остава за морала? Ценности? Няма ценности. Съвест? Няма съвест. Ти работи – казват ти – работи почтено, добросъвестно, пък ние ще видим как ще те оценяваме. Представяш ли си? Ти – добре, ние – както ни дойде! Срамота! Всичко е срамота.

КАЛИФОРНИЯ. Ще провали живота на сина ти тази…

КОЛОРАДО. В провалена държава всеки живот е провален! Срамота на срамотиите – всичко е срамота!…

КАЛИФОРНИЯ. Абе какви ги дрънкаш като невменяем! На мен сърцето ми… Ще му вземе душата тя, ще му…

КОЛОРАДО. Нашата държава… е все едно… проститутка с хемороиди…

БЕЛОБРАДИ (вика). Станиславе! Обирай осветлението! При тези финални думи осветлението бавно заглъхва!

Бавно сцената се затъмнява.

Христов, повтори още веднъж, преди да е обрано докрая.

КОЛОРАДО. Това нашето е все едно проститутка да ходи на работа с хемороиди.

БЕЛОБРАДИ. И пак!… И пак!… Обирай докрай!

КОЛОРАДО. Проститутка с хемороиди.

Пълна тъмнина.

ХРИСТОВ. Тоя финал не е ли много гнусен бе, колеги?

ВТОРА ЧАСТ

Девет месеца по-късно.

Свети само авансцената и наполовина салонът. Голо. Някаква музика.

От тъмното се появява ХРИСТОВ (с други дрехи от тези в т).

ХРИСТОВ (оглежда се; излиза)

ГЛАС. Ице?

ХРИСТОВ (появява се отново). Славчо? Другите няма ли ги?

ГЛАС. Не. Май пак ще се отлага.

ХРИСТОВ. Стига, ве! Цял живот ли…

ГЛАС. Вече два пъти отлагат премиерата и пишат все: по технически причини. (Христов кима неопределено.) Абе, Ице, технически пиесата отдавна е готова, що ни набеждавате пред обществото? (Чува се нещо като кикотене.)

ХРИСТОВ. Какво викаш?

ГЛАС. Казвам, че когато актьорите и режисьорите се туткат и дънят, за отложените премиери все пишат: по технически причини.

ХРИСТОВ. Е ти к’во искаш да пишат? “По творчески причини”! Излагация…

ГЛАС. Е, все ние ли сме ви излагацията? (Христов излиза. Връща се.)

ХРИСТОВ. Стенли? Кой ви каза, че пак ще я отложат? (Дълга пауза.)

ГЛАС. По технически причини…

ХРИСТОВ (ядосва се). Я стига сте се лигавили! Лиги!… И без това пиесата е такава, че и да гафите вие, никой не би му отдавал внимание… (Влиза Марина. И тя е променена.)

МАРИНА. Божичко ле…

ХРИСТОВ. О, май все пак ще има репетиция?

МАРИНА. Какво?… Да. Асен ми звънна, че щял да взема Белобради направо от болницата… Абе, Ицо, какво става с тая държава!? (Той я гледа, неподвижен.) Вчера баща ми едва не получил и той инфаркт! Майка ми плаче по телефона…

ХРИСТОВ. Що, Маринче? Какво има?

МАРИНА. А в моя театър днес под сурдинка ме гледат, щели да свалят изцяло щата…

ХРИСТОВ. Реформа… А с баща ти какво?

МАРИНА. Какво… Пари някъде имал, от инфлацията тази зима останали колкото за чифт обувки!

ХРИСТОВ. Ц, ц, ц… Трябвало е да ги обърне в долари.

МАРИНА. Че какво разбира той… Те големите хиени се сринаха през тази… луда зима, а някакъв си пенсионер…

ХРИСТОВ. За едни сватба, Маринче, за други брадва. Мейд ин България.

МАРИНА. И добре, ще спрат субсидията за театъра и аз какво ще правя? (Пауза.) Ти си мълчиш, вашият театър е последният, който би станал свободна сцена при каквито и да са реформи – ами ние?

ХРИСТОВ (ядосано). Хубаво! Значи, ти като си зле, аз като съм добре – следователно на мене не може да ми е терсене? Аз съм предоволен и гуляя по цял ден, а? А пък вие, моите колеги, вървете на майната си? А?

МАРИНА. Знаеш ли какво съм забелязала? Който не е заплашен от реформата, той спокойно и свободно си разсъждава по въпроса. На останалите гърлото им се е стегнало и само въртят очи като животни на заколение…

ХРИСТОВ (облещил очи). Ти какво сега? Скандал ли търсиш?

МАРИНА. Не, бе, Ицо! Не разбираш ли, че така унищожават съсловието!

ХРИСТОВ. Разбирам, ама ние какво можем да направим? Нали трябва да оцеляваме? Целият ни народ сега оцелява, та ние да сме някакво богопомазано островче ли?

МАРИНА. Лесно ти е на тебе…

ХРИСТОВ. Е-е, щом държиш да се скараме!… (Излиза.)

МАРИНА. Чакай, Ицо! (Хуква след него. Връща го.) Знам, Ицо, всичко разбирам! Дори и пълни да бяха салоните, при тези инфлации навън… Ама ми е тежко, Ицо! Много! Майка ми реве по телефона… (Извръща глава. Пауза. Христов е скръстил ръце.)

ХРИСТОВ. Преди всичко, Марина, трябва да спрем с това “навън”. Театърът не е дюти фрий зона; като сме навикнали на условност на сцената, не трябва да слагаме завеса и между театъра и… всичко там, в което живеем… Тежко е. (Пауза.) А сме в такава позиция, че не можем нито да се примиряваме, нито да се борим, нито да плачем – а чисто и просто, и единствено сме принудени да свикваме.

МАРИНА (става и крещи). Ама аз не мога като Лиза да се снимам за “Плейбой”! Какво ще показвам?… Не съм млада, за да ме наемат за разголени постановки! Не съм… (Рязко млъква.)

ХРИСТОВ. И кино няма.

МАРИНА (тихо). Много си… злояд. Ние не можем да се смаем с подобни… сценични етюди, аз… не ти говоря, за да ти играя. Търся съчувствие, искам някой да ме успокоява, просто ей така, заради едното отчаяние. Искам да поплачеш с мен, а не… (Излиза.)

ХРИСТОВ (стои настрани). Който блял – блял, който… (Тя се връща. Секне се.) Успокой се…

МАРИНА. Ще има ли репетиция днес… или не.

ХРИСТОВ. Ти самата каза… Ама добре, Маринче, ха обясни ми сега това на какво прилича? Вече десет месеца правим тая… никаква пиеса. Девет месеца откакто сме я изкарали на сцената – цяла бременност! – а не знаем дали и какво ще се роди! Е, хубаво, това какво е? През това време страната ни едва не се разпадна, всички сме на нокти – а ние тъпчем на едно място, като някакви старци, анахронисти! Кажи какво правим ние?

МАРИНА. Човекът щеше да умре, а ти ми говориш за бременност…

ХРИСТОВ. Е как няма да сме с разстроени нерви? Държавата я водят малоумници, парите на народа служат едва ли не за тапети, театърът го въртят на шиш – а на всичко отгоре ние сме се хванали в спектакъл, чийто режисьор получава инфаркт, месеците летят един след друг… и сякаш сме в Мездренски тунел: не знаеш кога ще излезеш, нито кой подред е… (Чуват се гласове.) А, май идат.

Влизат Белобради под ръка с Асен. И двамата са с бради. Режисьорът е съвсем бял и блед.

МАРИНА (скача насреща им). О, милите ми…

БЕЛОБРАДИ. Здравейте, младежи.

ХРИСТОВ (носи бързо стол). Заповядайте, господин Белобради. Днеска изглеждате отлично.

БЕЛОБРАДИ (хвърля му поглед). Вече нямам ищах дори да си боядисвам бялата глава…

ХРИСТОВ. Щом ви изписват, значи лошото отмина… Докторите си знаят работата.

БЕЛОБРАДИ. Нали знаеш какво разказва твоят доктор… Колорадо по тоя повод. Влизам, вика, на визитация и ги питам: Как сте? А те: Добре сме.

ХРИСТОВ. И той: Че какво ви е добрето? (Разсмива се.)

МАРИНА (минава и му съска). По-добре млъкни! (Христов отива някъде встрани.) Господин Белобради, колко се тревожехме за вас! Като чух, още тогава, три нощи не спах! Викам си: Ех, боже, не ни стига цялата трагедия, ами и… (Пауза.)

БЕЛОБРАДИ. Знаете ли, ребята, а на мен цялата трагедия даже и сега не ми е позната. Докато лежах толкова време, околните, съвсем естествено, само ми се усмихваха и криеха. Близките ми още повече. Пазеха ме.

ХРИСТОВ (от дъното). Докторите си знаят работата. Как ще дойдат да кажат на болен човек: Представяте ли си – народът щурмува парламента! В хотел София – кървища по пода!

БЕЛОБРАДИ. Как? Кървища в хотел София? Това не го знаех! Разкажете.

АСЕН. Чак пък кървища! Превързвали са някой пострадал – а журналистите го предават като Плевенската епопея.

БЕЛОБРАДИ. Да. Журналистите са истерици. И по-лошо – те са истерици по занаят. Съзнателни истерици.

МАРИНА. Журналистите да ни бяха виновни…

БЕЛОБРАДИ. О, безспорно, безспорно!… Кой казва?… Ох… (Хваща се някъде около сърцето.)

АСЕН. Какво? (Изплашен.)

МАРИНА. Не се вълнувайте, миличък! Само не се вълнувайте!

БЕЛОБРАДИ. Марина… (Хваща й ръката.) Благодаря. Още много пъти няма да ми се отдаде да благодаря…

МАРИНА (извръща глава)

БЕЛОБРАДИ (засмива се, макар и с труд). Не се безпокойте все таки… Аз… малко и драматизирам… Заприличвам на Чехов от последните му месеци… така… леко ексцентричен…

АСЕН. Ние съвестно работехме пиесата…

БЕЛОБРАДИ. Искам (той се опитва да стане) да благодаря на всички най-горещо, че не губехте дух и вървяхте сами. Безспорно… (Той е прав.) Лиза ли я няма само?

ХРИСТОВ. Да.

БЕЛОБРАДИ. Нищо, ще й предадете… Но за мен бе знак свише, че дори и на легло можех да водя репетициите, разбира се, съвсем косвено – чрез редовните… така да се каже, доклади, които Асен ми носеше в отделението. Знак свише, казвам, понеже това е мечтата на всеки театрал – и умиращ, пак да е на сцената! Благодаря ви! (Леко се покланя.)

ХРИСТОВ. И ние благодарим; да се надяваме, че ще сте така доволен и след като ви покажем днес репетираното…

МАРИНА. Господин Белобради, една молба имам. След два часа трябва да ида на свиждане…

БЕЛОБРАДИ. Господи! На кого, Марина?

МАРИНА. Татко вчера бил зле и го откарали. Сутринта минах през болницата и ме успокоиха, но все пак превантивно…

БЕЛОБРАДИ. Тогава ще отложим репетицията за утре!

МАРИНА. Не, не, аз имам два часа! В никакъв случай…

ХРИСТОВ. Лиза липсва.

БЕЛОБРАДИ (към Марина). А твоят татко, ако… (Не се доизказва.)

МАРИНА. Ох, не знам. Нещо кръвното… От възрастта…

БЕЛОБРАДИ. Аха. Да го поздравите от мен. Добре. Какво ще правим сега? Аз, да си призная, съм се затъжил за сцената…

ХРИСТОВ. Лиза липсва.

АСЕН (раздразнен; на Христов). Аз говорих с Лиза точно преди час!

ХРИСТОВ. И какво каза?

АСЕН (на Белобради). Аз предлагам да направим епизода, в който сме само тримата. Докато дойде Лиза.

БЕЛОБРАДИ. Разбира се… Кой е горе на пулта?

ХРИСТОВ. Стенли.

БЕЛОБРАДИ. Добре. (Той си премества стола в края на авансцената, където ще остане докрая.) Станиславе! Бихте ли осветили сцената в ресторанта!

Отзад сцената светва; салонът изгасва.

Сепаре в ресторант. Посуда, чаши, всичко. Лека музика. Свещи.

Тримата – баща, майка и син – седят. Четвъртият стол е паднал на земята.

АСЕН (към Белобради). Кичка, като излиза, събаря стола.

Мълчат. Тягостно.

КАЛИФОРНИЯ (тихо, секнат глас). Какво стана, Радо?

КОЛОРАДО. Капитанът рече, че тя не била жена за трабант. (Споглеждат се.) Имала госпожицата мерак за кариера, Европа да обиколи. Тя можела да участва живо в обществото, а не да надуе корема, да сложи пантофите и пеньоара и да пази панелката на мъжа си. Вместо да се вмирисва на болница и да стане поредното лице зад прозореца в крайния квартал, както пожела да се изрази човечецът. Ние сме били могли да си мечтаем за такава снаха, ама то си било наш проблем – те не спяли, нямало да я оставят току-така. Не били отглеждали жена за трабант…

КАЛИФОРНИЯ. Мечтаели сме си какво, бе? За парите на баща й ли – да му изсъхнат дано…! Селяндури! Мечтая си аз да живея с такова… надуто и префърцунено…! Едва ги изтраях двата дена миналото лято! Аз ти казах, Радо! Нали!? Аз за какво…

КОЛУМБ (става и също събаря стола си; излиза)

КАЛИФОРНИЯ (реве). Коленце… Радо, защо, бе? Защо са такива глупави хората!

КОЛОРАДО. Защото са убедени, че са умни… Да му го туря аз в калпавата душица!…

КАЛИФОРНИЯ. Стига псува и ти! Не се грози…

Появява се Лиза. Тя е с къса коса.

ЛИЗА. А как така сте минали сцената без мене?

ХРИСТОВ. Тебе, скъпа, не само по сценарий те няма.

ЛИЗА. А, скъпи господин Белобради! (Целува го.) Приемете от мен това цвете! (Поднася му.)

БЕЛОБРАДИ. Трогнат съм. Две цветя виждам: едното – ти, Лиза; и едно – в ръката.

ЛИЗА. Благодаря. А със здравето как сте? Леко сте пребледнял.

БЕЛОБРАДИ. По-цветен от тук нататък няма да стана.

ЛИЗА. А бялото ви отива.

АСЕН (на Лиза). Можеше и да не закъсняваш, госпожице.

ЛИЗА. Съжалявам. Ама таксито обикаля два часа. Булевардът пак е затворен. Някакво шествие на трактори от провинцията…

МАРИНА. А, да, и аз чух нещо подобно сутринта.

БЕЛОБРАДИ. Прави са хората. Ако не посеят, те ще гладуват повече от нас.

ХРИСТОВ. Ако всеки прави шествия и самоинициативи, доникъде няма да стигнем. Трябва дисциплина и самоконтрол.

ЛИЗА. Че къде още ще стигаме? Ние сме на дъното и даже копаем.

АСЕН. Оф! (Раздразнен; вади цигара и пали.) Стига с тия тъпи и гадни клишета! Месеци едно и също нещо се крещи: на дъното, в тунела, дето няма светлина; забравени, изоставени… Хайде не повтаряйте и вие като антени, нали сме уж интелигенция… Бягайте от тази вестникарска тиня.

ХРИСТОВ (след пауза). Сиреч?

АСЕН. Сиреч трябва да се обяснят нещата ясно и веднъж завинаги. И да си гледаме работата. Каква е файдата, че плещим толкова за политика – като хем нищо не разбираме, хем през това време се лишаваме от своите занимания. Като се занемаряваме, няма да станем по-добри граждани или да се оправи държавата.

МАРИНА. Ама, Асенчо, хората не студуваха цяла зима по улиците, площадите, градинките, щото са се занемарили? И не атакуваха държавата от занемареност.

АСЕН. Бе кой ти казва, че… Разбира се, че гушата се препълни. И аз бях там, и аз гледах как скачат върху колите, и аз замерях ченгетата със снежни топки. Но някои слагаха в топките камъни и въобще – мръсна работа! Въпросът е защо, защо? Всички сега го викат този въпрос: Защо се стигна дотам! Но му слагат възклицателна в края! А трябва да му сложим въпросителна и да мислим!

МАРИНА. Дотам се стигна…

ХРИСТОВ (прекъсва я и довършва). … понеже народът няма политическа култура!

АСЕН. Не му е работа на народа да има политическа култура – той да работи, произвежда, учи и лекува. Работата е там, че инстинктът за власт в България – поне в момента – е инжектиран или в най-некултурните… екземпляри, или в кукловодите. Свестен интелект не се е добрал още до рампата! (Пауза.)

МАРИНА. Простаци са. Ама ние ги избираме.

АСЕН. Затова да си гледаме пиесата. За нея сме избрани от призванието си. А насила да търсим призваните да ни управляват е празна работа. Само ще си объркаме съвсем и размътим понятията.

БЕЛОБРАДИ. Да-а… (Пауза.) Виждам по вас колко тежка е била зимата… И почвам да си мисля: дали пък не съм бил късметлия с тоя инфаркт? Може да ме е спасил направо от смърт…

МАРИНА. Вие се шегувате, ама…

БЕЛОБРАДИ. И аз не знам дали се шегувам… Но ти, Маринче, бързаше.

ЛИЗА. И аз бързам!

БЕЛОБРАДИ. Да, всички бързаме… Виждам. Пиесата се е отдалечила в дъното зад кулисите…

ХРИСТОВ. Вие, господа и дами артисти, какво? Идвате в театъра, за да си поразкършите пластиката, че да сте по-гъвкави отвън, на улицата?

МАРИНА. Оо, ти пък все ще ги изръсиш едни неврастенични… (На Асен.) Да се хващаме, а?

АСЕН. Сцената, само че отначало… А, господин Белобради?

БЕЛОБРАДИ. М-да… Само един анонс, ако позволите. Ние говорехме какво ли не, но това, мисля, все пропускахме като дреболия. Отнася се за сина и бащата. Асене, опитвай се да произнасяш така някои интонации, както Христов. Синът е добре да повтаря фрази от баща си дори дословно понякога… Знаете, маниерът на говорене на детето иде от средата, в която е израсло. (Те кимат.) Така. Сядайте си на местата. Осветителят ако обича: пълна тъмнина, след което сцената изгрява с музика и глъчка, тропане на вилици… Те ядат!

Тъмнина. С постепенното осветяване сцената се оживява. Те ядат, приказват. Четиримата.

КОЛОРАДО. … Влизам по стаите, питам хората по леглата: Е, как е днес? Как сте? Те: Добре сме. И все ми на устата да кажа: И какво ви е добрето!

КОЛУМБ (смее се заедно с Калифорния; Кичка е сериозна). Я разкажи за счупената ръка…

КОЛОРАДО. Това си е лекарски фолклор. Тези вицове всеки ще ти ги разкаже… (Отпива.) Викат му: Докторе, счупих си ръката. А той: Нищо. Счупеното носи щастие. А като падна комунизмът, излезе един актуален тогава. Значи, изскача сестрата от операционната: Докторе, онзи вътре много вика. – Нека вика, казва докторът, има гласност.

КИЧКА. Тези вицове са много противни.

КОЛОРАДО. Да, Киче, докторите си падат малко циници.

КАЛИФОРНИЯ (вдига чаша). Наздраве за вас, за нас – днеска правим двайсет и пет години, ей! Кога минаха, бе, Радо?

КОЛОРАДО (сочи Колумб). Ами ей виж го! Така минаха.

КОЛУМБ. А баба разправя, като съм се родил, как сте я посрещнали на гарата и сте я заблудили.

КОЛОРАДО. Да. Тя, баба ти, идва и аз чакам. А ти сутринта се беше родил… Аз първо си викам: Що не й кажа, че се е родило момиче? Тя много искаше. Ама после се отказах: Ще вземе да се зарадва и така да урочаса детето. Баба ти нали все сънища сънува, все бабини деветини…

КАЛИФОРНИЯ. Радо, ако ще разказваш, разказвай…!

КОЛОРАДО. Не, бе… Посрещам я аз, обаче си мълча. А и тя нищо не пита. Вървим към рейса. Качваме се и аз изведнъж: Ха честит ти внук, майко! И тя като пребледня и падна на седалката… Решила, че щом мълча, значи още чакаме… А после като хукна да целува шофьора!…

КОЛУМБ (смее се). Представям си я!

КОЛОРАДО. А шофьорът като наби едни спирачки, щяхме да се претрепем. Много мразел да му чукат на стъклото, в мозъка му се забивало и такива. Разпсува се…

КАЛИФОРНИЯ. Той пък.

КОЛОРАДО. … И такива ми ти истории. (Ядат.)

КАЛИФОРНИЯ. Кичка, как са вашите? Не сме ги чували отдавна.

КИЧКА. Добре са, как да са…

КОЛУМБ. Баща ти кога ще отплава?

КИЧКА. Питай го. Знам ли го. (Неловка пауза.)

КОЛОРАДО. Ех, тези майчински не ми излизат от ума! Как им дойде на акъла точно тази дивота?

КИЧКА. И какво им е? Колко са тези пари? И с тях, и без тях – все тая.

КОЛОРАДО. Абе не е така. Бъдещето ревизират. Вашето бъдеще.

КИЧКА. Моето бъдеще няма нищо общо.

КАЛИФОРНИЯ. Стига с тая политика! За друго няма ли какво да говорите? Празнуваме юбилей…

КОЛОРАДО. Абе ние го приключваме юбилея, ама те сега го почват.

КИЧКА. Кои го почват?

КОЛУМБ. Какво ти става, Кичке? Що се дърлиш?

КИЧКА (почервенява). Що пък реши, че се дърля?

КОЛОРАДО. Да не те боли нещо?

КИЧКА. Отвратително.

КАЛИФОРНИЯ. Кое? Храната ли? И аз, да ви кажа, не съм очарована от тези шишчета… (Мълчат.) Тази песен слушахме една нощ в общежитията, Радо, помниш ли? (Заслушват се.) Студенти бяхме…

КОЛОРАДО. Помня, как да не помня. Тъкмо бяхме се залюбили с тебе. През нощта пристигна Ицо Спиртомера…

КАЛИФОРНИЯ (прекъсва го). И ние така като вас, в един курс бяхме… (Пауза.) Добре, Радо, че майка ти си живее в града си. Като каза за раждането… Знаеш ли колко зор видях в първите месеци, докато тя бе тук? Каквато е властна…

КОЛОРАДО. Ти друго не се ли сети да кажеш?

КАЛИФОРНИЯ. Музиката ме…

КОЛУМБ. Щото си бабичка вече! Бабет!

КАЛИФОРНИЯ. Как не те е срам? Нямам още петдесе. Ох, Кичка, Кичка, не е работа да се разправяш с мъже… (Пауза.)

КОЛОРАДО (умислен). Да не говорим за политика, ама… разсипаха държавата. Хората мизерстват. Какви случаи можеш да чуеш в болницата!

КИЧКА. Като гледам тука масата, не мизерства много народът. Все се оплакваме, а пък то: между две шишчета.

КОЛУМБ (рязко). Що? Да не би и вие да се оплаквате? Майка ти и баща ти, брат ти?

КИЧКА. Не. Аз и не си кривя душата.

Тишина. И музиката е спряла. Кичка вади мобилния си телефон и нещо чопли. Оставя го на масата. Колорадо яде намръщен и гледа в чинията. Калифорния е замръзнала на стола си с вилица в ръка.

КОЛУМБ. Какво човъркаш? Дай да ти покажа нещо, ако не си го научила още. (Пауза. Калифорния гледа Кичка.)

КАЛИФОРНИЯ (започва). Кичка… (Телефонът звъни. Кичка го взема от масата.)

КИЧКА. Ало? Здравей, тате. Не, не съм още. Не, бе, мога сама, няма защо да идваш!… Ще им кажа, стига си крещял! Ей сега тръгвам… (Слуша.) Еми неудобно ми е, разбира се, аз да не съм някакво животно!… (Слуша.) Хубаво… Добре… Чакай, ще ти го дам. (Подава телефона на Колорадо.) Баща ми иска да говори…

КОЛОРАДО. Да? (Слуша дълго. Ледена физиономия.) Така. (Пауза.) Не. Казвам: да ти го туря в подутата душа. (Държи пред себе си телефона.)

КИЧКА (скочила е). Какво ми правите намеци с тия юбилеи, раждания и майчински? (Към Колумб.) Как ще живея аз с тебе, като ме ядеш и така живееш? Каквото било – било, аз нямам намерение да понасям… тесните ви апартаментски приказки. Всеки ден докторът ме преглежда – сякаш не живея в къща, а в някакъв диспансер!

КОЛУМБ. Киче, какво ти става?

КИЧКА. Извинявай, Коленце, че това ще те удари така, ама си много заблуден, да знаеш! Ти не виждаш ли как едва изтрайвах последните месеци…

КАЛИФОРНИЯ. Що не живя на квартира, бе, момиче! Що четири години си криви душата само за да си приютена, на топло…

КОЛУМБ (на Калифорния). Чакай! Млъкни! (Към Кичка.) Защо, Киче? Какво става? Защо?

КИЧКА. Ти какъв мъж си, бе! Какво хленчиш!

Колорадо рязко хвърля телефона и той се разбива в стената.

Охо-о, гледай, гледай!

КАЛИФОРНИЯ. Аз си знаех, Радо! Не ме слушаше!

КОЛОРАДО (на Кичка). Изчезвай… Марш оттук.

КИЧКА (блъска се в стола и той пада). А парфюмът си така и не намерих аз… Отрових се у вас! (Излиза.)

Колумб стърчи. Някаква музика.

КАЛИФОРНИЯ (със секнал глас). Какво стана, Радо?

КОЛОРАДО. Капитанът рече, че тя не била жена за трабант… Госпожицата я чакала кариера, Европа да изходи. Можела да се занимава живо с обществото и не са я отглеждали, за да издуе корема – цитирам, да носи пеньоара на свекърва си и да пази постелята на мъжа си. Нямало да стане поредното лице зад прозорците на крайните квартали… Така се изрази човечецът. Каквото сме мечтали – мечтали, но тя не била жена за трабант… Да ви…

КАЛИФОРНИЯ. Мечтали сме за какво, бе? За парите на баща й ли – да му изсъхнат дано… Селяндури!

КОЛУМБ (става и също събаря стола; излиза)

КАЛИФОРНИЯ. Мечтая си аз да живея с такова надуто… и префърцунено…! Парфюма си не могла да намери! Аз съм ти откраднала парфюма! Долни души! (Реве.) Защо, бе, Радо? Защо са такива долни хората? Аз ти казвах, Радо! Нали!? Предчувствах го аз…

КОЛОРАДО. Защото са убедени, че са горни, затова са долни хората. Да му…

КАЛИФОРНИЯ. Стига се грози с тия псувни! Не ме чу! Казвах ти днес!
КОЛОРАДО. Защото когато не са дорасли дърветата, от тях не излизат клони, а израстъци. Защото като си тъпчеш шкембето, ти затлъстява сърцето. Като ослепееш за околните, слепотата ти става твоя висша ценност… Защото – аз съм ти казвал – когато си осигурен и сит, сетивата, интелектът ти закърнява. Ако си имаш всичките удобства, не знаеш какво е то най-обикновеното нещо – как да ядеш, как да се стоплиш. Като изгори световният бушон, всички полуфабрикати по света ще изгинат. Защото нали си спомняш голямата драма на Кичкини, дето я изплакваха онова лято? На Нова година им изгърмяла инсталацията на къщата и те измрели от студ, псували държавата. И не празнували! Защото какво е то празник, без да е празник за шкембето? Понеже ако изобретят хапче за вечен живот, те ще са първите кандидати – и ще лазят, и ще газят и лазят, за да додрапат…

КАЛИФОРНИЯ. Моля те, Радо, какви ги… Колумб къде отиде!

КОЛОРАДО. На майната си.

КАЛИФОРНИЯ. Престани! Той може да направи нещо! Може да посегне… Тичай!

КОЛОРАДО (гледа я и въздиша тежко)

КАЛИФОРНИЯ. Ставай, де!

КОЛОРАДО (изпива наекс чашата). Честит ни юбилей.

КАЛИФОРНИЯ. Ама сте действително цинична пасмина това докторите!

АСЕН (появява се). Моля ви се! Вие съвсем си ги шиете сега!… Завършете сцената по текста, какво повтаряте вече казани реплики от предната част?

КАЛИФОРНИЯ. Той може да посегне на себе си!… Ставай!

КОЛОРАДО. Защото… (Изпива и чашата на жена си. Отпуска се.)

КАЛИФОРНИЯ. Какво ти стана, бе човек? (Той е неподвижен.) Радо? (Тя го разтърсва.) Господи, какво ти стана? Синът ти… Радо, отговори! Кажи нещо!

КОЛОРАДО (поглежда я). Много здраве имаш от… (повдига веждите) “свата”.

Сцената угасва. Връща се осветлението на авансцената от началото на частта.

Белобради седи неподвижен, със затворени очи. Те се сбутват, правят си знаци.

Асен ги възспира и отива при стареца.

АСЕН (тихо). Чичо Белобради! (Тишина.) Господин Белобради?

БЕЛОБРАДИ (отваря очи и ги вижда скупчени пред него). Ну да… Замислих се, извинете. Тоест такава е сцената в ресторанта?

ХРИСТОВ. Защо? Не излезе лошо.

БЕЛОБРАДИ. Разбира се, разбира се… Най-важно е темпото! Най-важното е да не водите фабулата отчетливо, на бучки. Вътре постоянно се менят емоции и състояния и ако ги отделяте, ако ги изграждате отчетливо, може да излезе дори сапунено. Ще дробите бучките, няма да ги събирате в юмрук… Да, добре. Ако позволите… зная, че бързате, но нека направим кратка почивка? Да си сбера мислите, малко съм поизгубил тонус.

МАРИНА. Тъкмо ще звънна. (Излиза.)

АСЕН. Аз ще остана тук.

Христов и Лиза подръка тръгват да слизат от сцената – минават през салона и там водят диалога: тихо, на ухо, без да ги чуват.

ХРИСТОВ. Да я свършваме веднъж, че ми дойде до…

ЛИЗА. Толкова ангажименти ми се струпаха в последно време, че ако не беше това нещастие с Белобради, досега да съм се отказала.

ХРИСТОВ. Ти си млада, дето вика Марина. Ангажименти – бол.

ЛИЗА. Така ли казва!?

ХРИСТОВ. Ама права си. Времето е трудно, а ние… Разни глупости!… Да сме внимавали с интонациите – синът да прилича на баща си. Нали чу? (Тя кима.) На кого му пука от публиката за такива работи? Хората искат да се развличат в театъра, а не да се затормозяват с разни гатанки и режисьорски ребуси. Хората искат, като идват тук, да не мислят.

ЛИЗА. Така е. (Излиза от залата.)

ХРИСТОВ. Да дробим бучките… (И той излиза.)

През това време Асен е обикалял напред-назад. Пуши. Белобради е затворил очи.

БЕЛОБРАДИ. Асене?

АСЕН (приближава се). Да?

БЕЛОБРАДИ. Одеве като говорихте за положението на дъното, в тунела и прочие и ми направи впечатление, като каза, че уж сме интелигенция.

АСЕН. Да?

БЕЛОБРАДИ. Аз говоря малко забавено, но сцената ме измори доста – и аз не го очаквах… Ще ме извиниш. Та театралите каква интелигенция са – това исках да кажа. Ти си млад и още може би съвсем ясно не го усещаш, но в нашето съсловие има много малко истинска интелигенция. То във всяко е така, независимо от степента на абстрактен инструментариум в специализация. Но при нас има нещо злокачествено, нещо насилено. То е в самата същност на актьорската професия – към тях причислявам и режисьори, и всичките около една постановка. Ето това: всички ние цял живот се запознаваме, наизустяваме и репродуцираме безброй текстове. И то всякакви – от глупавия до великия Молиеров водевил, от пошлата до чеховската драма и така нататък… А между тях, апропо, крачката е нищожна… Сблъскваме се с, един вид, висшата литература – а литературата е еманация в употребата на словото по отношение на нашите души. Ние играем безброй душевности, ние се пъхаме във всякакви кожи. Е, питам те, трудно ли е на един актьор да даде дълбокомислено интервю за пресата, да речем? Или да произнесе добре темперирани приветствени и всякакви слова? Нищо не му коства. Ние външно сме стопроцентова интелигенция и то числяща се към духовенството – все човешкият дух ни е в устите, все мъките на съзнанието… (Дълга пауза.) Я прочети анонсите, рекламите, статиите за театъра, киното, изкуството – все еднаква, мъглява, безответна боза. С изключения, естествено… Сменяй имена и дати и другото – на конвейера… (Пак пауза.) Ето, и нашата постановка като я пуснат, как ще я анонсират? Отново: “драмата на времето ни, на театъра ни… за проблемите на емигриращите младости, провокативността – любов” и накрая неминуемото: “и въпросите кои сме, къде сме ние, за какво живеем”. И тем подобни. Разбираш ли драмата? (Пауза.) Но аз исках друго да спомена… тоест да обобщя – че да се наречеш интелигенция трябва да е акт на честност, а не жест. Интелигентството се ражда от трупането на култура, на букет от чути и преживени възгледи – интелигентът, най-малкото, чете през целия си живот. Той се кълне в иконата на любознателността си… – прости ме за шаблонния патос… (Пауза.) И прочие. (Пауза.)

АСЕН. Не излиза ли сносно спектакълът, господин Белобради, кажете… искрено.

БЕЛОБРАДИ. Защо? Добре излиза. На мен ми допада. Надявам се в бъдеще да не го развалите… Но ти поне има за какво да подтискаш… да се бориш срещу развалата.

АСЕН (кима). Да.

БЕЛОБРАДИ. И друго; добре, че ме подсети… Сега като се върнат, ще им кажа за авторството. Не можем повече да изчакваме. А и няма за какво, нали? (Влиза Марина.) Готови ли сте?

МАРИНА. Ей сега ще дойдат и другите. Минаха през салона.

В залата влизат Христов и Лиза. Тя е ухилена.

БЕЛОБРАДИ. Удоволствие виждам по устните!

ХРИСТОВ (говори първо от салона; качват се на сцената). Тъкмо преди малко, господин Белобради, обяснявам на осветителите, че в тази пиеса дори и да гафят на всеки десет минути, публиката ще го приема като част от репетиционния декор!

АСЕН (усмихва се). Има нещо такова.

БЕЛОБРАДИ. Ребята, преди да видим нощната сцена, бих желал да направя едно дълго задържано обяснение. Причината за тайната е прозаична – не исках този факт да смущава нашия творчески строеж. Но премиерата е скоро, свършената работа е налице – смея да подчертая, с незначително мое участие…

МАРИНА. Е…

БЕЛОБРАДИ. Така. Авторът на пиесата е пред вас. Това е Асен Дъждовеждов. И ние, вярвам, ще се постараем да му помогнем в неговия дебют.

МАРИНА. Ти ли си я писал! Чудесна е!

АСЕН. Напротив.

ЛИЗА. Ще помогнем колкото и с каквото можем, Асене.

АСЕН. Какво значи помощ? Играем и това е. Ако си струва, ще си проличи в салона. Ако е безнадеждна, и на челна стойка да я играем, никаква полза… (Пауза.)

ХРИСТОВ. Премиерата е скоро и ако може да попитам… направо от извора – какво ще е заглавието?

БЕЛОБРАДИ. А, да. (Към Асен.) Реши ли?

АСЕН. Да. “ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ”.

МАРИНА. Моля ви, нека играем! Времето тече!

БЕЛОБРАДИ. Така… (Гледа часовника си.) Няма да има време за цялата нощна част, дайте само епилога.

ЛИЗА. Какво ще рече това? Значи без мене?

БЕЛОБРАДИ. За жалост…

ЛИЗА. Няма нищо. Аз да тръгвам тогава… Утре?

БЕЛОБРАДИ. Утре сутрин играем всичко: от – до. Без прекъсване, да я видим най-сетне нацяло. Тръгваме към срочна предпремиера.

ЛИЗА. Разбрах. Ще се видим утре. Чао на всички!

МАРИНА. Чао, скъпа.

ХРИСТОВ. Чао-чао.

АСЕН (вика след нея). И утре пак да не закъснееш!

МАРИНА. Откъде ще я хванем?

АСЕН. Значи прескачаме началния епизод, обяснението между мен и Лиза. Ние излизаме от апартамента. После се връщате вие. Христо ляга; съблича се и ляга. Оттук ли?

БЕЛОБРАДИ. Не, не, още; епилогът.

МАРИНА. Тогава прескачаме и моя монолог, докато режа снимките, а той спи.

БЕЛОБРАДИ. Да! Оттук. Като се обличаш… Извикайте, обяснете на осветителя.

АСЕН. Станиславе? Стъни?… Дай финала на всичкото! Нощният хол.

Вдясно е полуосветен холът от Първа част. Колорадо спи.

КАЛИФОРНИЯ (реже снимки с ножица и си бърше очите; изведнъж скача). Радо? (Вади сако от гардероба и го навлича. Донася и палто и също го облича.) Радо, как можеш да спиш!

КОЛОРАДО (надига се). То спане ли е… (Вижда я.) Къде си ходила посред нощ?

КАЛИФОРНИЯ. Сега тръгвам! Тръгваме! Да търсим сина ти…

КОЛОРАДО. Какво ще го търсиш в усоите, дето… и хищникът днеска не броди…

КАЛИФОРНИЯ. Как не те е грях! Синът ти загива!

КОЛОРАДО. Да ходим и ние с него да пием ли? (Става. Той – по пижама, тя – с палто.) Недей истеризира…

КАЛИФОРНИЯ (изхлипва). Да не бях…

КОЛОРАДО (вижда снимките). Какво си правила? Защо си рязала снимките?

КАЛИФОРНИЯ. Където я имаше, навсякъде я изрязох!

КОЛОРАДО. Бе, човек, по-добре изхвърли снимките, що се излагаш като…

КАЛИФОРНИЯ. Треперя!

КОЛОРАДО (прегръща я). Я си легни, муцка, ще ти дам едно хапче…

КАЛИФОРНИЯ. Не ти ща парцалените хапчета! Тръгваш ли с мен?

КОЛОРАДО. Къде ще ходиш, бе жена?! Не виждаш ли: идва си, яде, спи, ходи и пие сигурно някъде – стаята му проветри ли?… Изживява го.

КАЛИФОРНИЯ (шепне). Радо! Предчувствам! Ще го изгубим! (Той въздиша дълбоко и почва да се облича.)

КОЛОРАДО. Хубаво, ще излезем. Искам само да се отпуснеш. (Пауза.) Предупредих вчера директора, че искам да се пенсионирам… (Пауза.) Ще вземем парите. (Пауза.) И какво ще ги правим? С пари ли ще го разсейваме?

ХРИСТОВ. Може ли за момент. Използвам, че и авторът е тука, за да забележа нещо. Вече на няколко пъти говоря, че докторът ще се пенсионира и ще взема сума ти пари. Нали? Ама хората ей там (сочи салона) ще се чудят: че какъв е този доктор? Мисля, че е необходимо да споменем още в началото, че той е военен лекар. Тоест с чин. И следователно като военен при пенсиониране по закон взема толкова и толкова заплати накуп. Нали така, авторе? (Асен се появява.) Щото това го изисква художествената правда, както би казал още Станиславски…

АСЕН. Е, хубаво, споменете го в първа част. В това ли е проблемът?

ХРИСТОВ. Ъ-ъ… всеки детайл в художествената структура…

БЕЛОБРАДИ (с рязка интонация). Давайте, давайте! Продължавайте!

КАЛИФОРНИЯ. Ще му дадем парите, да си купува каквото иска.

КОЛОРАДО (почти е облечен). Ами ако иска апартамент?

КАЛИФОРНИЯ (гледа го). Защо не? Ще вземем спестяванията… Малко назаем… (Пауза.)

КОЛОРАДО. Тежки смени карам… И тежки нощи…

Шум от отваряне на входната врата. Калифорния скача от стола. Колорадо сяда бавно на нейно място. Мълчат.

От коридора бавно изплува Колумб. Леко залитащ. Единият му ръкав е скъсан.

Той влиза. Стои на вратата.

КАЛИФОРНИЯ. Коле! Майче! (Той леко я отблъсква.) Защо ти е скъсано якето? Закачи ли го? (Мълчание.) Казах ти, Радо, че тези железа, дето стърчат от парапета, ни унищожиха всичките дрехи!

КОЛУМБ. Какви железа… Паднах.

КАЛИФОРНИЯ. Коле, мили, недей да пиеш, Коле!

КОЛУМБ. Какво толкова пия? Мога да падна и без да пия… (Пауза.) Както впрочем паднах. (Той говори по-забавено от обикновено. Калифорния посяга към него.) Стига… Я седни там при татко. Искам да ви кажа нещо. (Дълга пауза.) Аз реших… (Пауза. Той изведнъж извръща глава. Сълзи. Той бърза да си успокои лицето.)

КАЛИФОРНИЯ (кръсти ръце и започва да хлипа)

КОЛУМБ (бърше си лицето, вече е почти спокоен)

КОЛОРАДО (избухва). Абе що не взема аз китарата и да ви подкарам и двамата из апартамента! Какво сте се разциврили! Хайде, майка ти е взела-дала, ами ти какво си се разхленчил! И оная и тя ти вика: що хленчиш! Кой знае какво станало! Първа любов, голяма… история! Теглила ти чертата… Тегли и ти! А той ходи да я търси…

КАЛИФОРНИЯ. Радо!…

КОЛОРАДО. Ходи да я търси, да говори, че да…

КАЛИФОРНИЯ. Моля те!

КОЛОРАДО. Не ме прекъсвай…

ХРИСТОВ. … че си забравям репликата!

АСЕН. Що си се разлигавил баш сега!

ХРИСТОВ. Ти пък какво ми крещиш!

МАРИНА (съска; тихо). Срамота е!… Човекът от болницата… вие…!

ХРИСТОВ. Не, аз действително забравих репликата…

МАРИНА. “Да я търси, че да я моли…”

КОЛОРАДО. Че да я моли, че да се обясняват хиляда серии и пак… (Отива при Асен.) Виж какво, синко… (Гледат се.) Аз те разбирам. Сега съм раздразнен и говоря не така, както бих искал, но… аз те разбирам. Тежко го приемаш – и ние, както виждаш, не по-малко тежко. Моля те, успокоявай поне майка ти! Виж какво прави: нарязала преди малко снимките!… (Пауза.) Кольо, нали? Разбираш ме…

КОЛУМБ. Ако обичаш, татко… Точно затова идвам да ви кажа… какво реших.

Тишина. Колорадо сяда. Заставя и Калифорния да седне.

Ходих днес при вуйчо… Каза, че лесно може да ме уреди. За Лондон. Точно сега отворил там връзка…

КАЛИФОРНИЯ. Не!… Чуваш ли? (Към мъжа си. Той става.)

КОЛОРАДО. И аз си представях, Кольо, вашата сватба, даже сме си говорили с майка ти какво и как… Това ни е било винаги тема и при гостуванията при баба ти. Макар те да я бяха виждали само по… снимки, харесваха я. Да. Ама какво да правим? Не сме криви, че е крив светът? Поне не за всичко… Било – било, а сега ще… повярваме, ще го прескочим, нека мине малко време, тогава ще говорим… Разбираш ли?

КАЛИФОРНИЯ. Къде в Лондон? Ние за какво… (реве) сме те раждали, един син…

КОЛУМБ. Аз само исках да ви кажа. Съжалявам, не ми е сега до…

КАЛИФОРНИЯ. Не! Не! (Хуква след него.)

КОЛОРАДО (хваща я). Абе не, бе! Сядай ти тука! (Към Колумб.) И ти ела, ще пиеш ли нещо? (Отива до бюфета.)

КОЛУМБ. Не. Трябваше аз утре. Лека нощ.

КАЛИФОРНИЯ. Не, няма да тръгнеш! Едно дете!… Как ще те изгубим бе, маме! Ние нали за теб сме живели, цял живот… и изведнъж… като перце…

ХРИСТОВ. Не, аз, ако позволите, бих желал още нещо да кажа. Това е принципен въпрос. Защо трябва така елементарно да свеждаме емиграцията до сърдечните драми? Това не е достоверно. Ако ще е емиграция, поне да бъркаме в сърцето на проблема... Социален крах, безработица и така нататък, а ние дъвчем и повтаряме една вечна схема: нещастна любов – трагедия. При Вертер – смърт, при нас – Лондон… Постно е.

БЕЛОБРАДИ. Затова не исках по-рано да казвам името на автора…

АСЕН. Не, той е прав. Вярно, постно е, съмнително е. Ама какво от това? Има и такава истина. Освен това аз ви казах: това е “Първо действие”! Това е само някаква изходна точка…

ХРИСТОВ. Сиреч да разбираме, че ще има и Второ, така ли?

АСЕН. Да, и аз даже в момента… Но това е друг въпрос.

ХРИСТОВ. О, ти вече си ни подготвил и още един такъв… бъркоч…

МАРИНА. Ицо!

АСЕН. И да има… няма да е с тебе.

ХРИСТОВ. О, авторът не издържа, хапе… Но моля, аз казах: бъркоч. И мога да се аргументирам. Това, което следва, финал ли е? Така ли се правят финали? Още пет часа те ахкат и охкат, и се обясняват. Майка му реве: Ще ти дадем всичко, апартамент ще си вземеш, живей, както искаш, но само да си тук! Аз, сиреч Колорадо, мънкам: Това е по-доброто решение…

АСЕН. В текста не е така.

ХРИСТОВ. Текстът ти остави! Такъв е смисълът. И двамата те молим: Решавай, синко, молим те, не заминавай – ти фъфлиш: Не знам.

МАРИНА. Защо изопачаваш? Той още не ще да повярва; вижда го, пита се “как може”, но не вярва… а ти го караш да повярва, че иска да заминава, да бяга…

ХРИСТОВ. Не аз. Авторът.

МАРИНА. Това е част от желанието за бягство от болното място. Тук даже и въобще не става въпрос за емиграцията!

ХРИСТОВ. Това ще го кажат критиците, не ние…

МАРИНА. Да ти пикая на критиците! Ако не го кажем ние от сцената, няма кой друг да го каже!

АСЕН (мълчи мрачно). Ще я довършите ли?

ХРИСТОВ. Ще го довършим, защо не? Толстоевският финал! Някакви гренясали декларации! Въпросът си остава да виси във въздуха нерешен, а Калифорния… (Към Марина.) Хайде, кажи финалната реплика. Моралното достойнство!

МАРИНА. Ти си голяма злоба!

ХРИСТОВ. Не щеш ли? Тогава аз ще я кажа. Ето, (той отива) тя седи, навела лик, и казва:

Той играе Калифорния.

Като не може друг… – да ги спре да не емигрират! – … като не могат те сами… – тук тя прави пауза! Естествено! – … тогава ще ги задържаме ние, които сме ги раждали. – Сиреч, видите ли, хора, емиграцията вече е проблем предимно на родителите! Само те останаха способни да я преборят!… Ха-ха! (Смее се театрално.) Послания… детски…

Христов излиза.

Всички мълчат. Белобради отдавна е облегнал глава, затворил очи на стола – и не е реагирал на крясъците.

АСЕН. Ти знаеш ли какво значи за хората да губят децата си по този начин?… Особено при едно дете в семейството… Там и без това всичко е по-чувствително сякаш, отдадеността е в по-крайни форми, по-тежко избива… като пъпки… (Млъква.)

МАРИНА. И ти ли си мислел да заминеш?

АСЕН. Не, аз ще замина. Но все още изчаквам…

ЕПИЛОГ

Връща се Христов. Почервенял.

ХРИСТОВ. Ти остави другото, но финалът!… Финалът, Асенчо, трябва да реже! Понимаеш?

АСЕН. Знаеш ли, господин Христов, че актьорът трябва до подхожда по характер на ролята си? А ти нямаш нищо общо.

ХРИСТОВ. О, благодаря! Това е комплимент! Голям артист съм, щом и без характер правя добре ролята!

АСЕН. Значи си не голям артист, а голям тъпак.

МАРИНА. Какво е това! Вие до бой ще я докарате! Ицо, изчезвай! Репетицията свърши!… Ами вие ще докарате човека до нов инфаркт!

АСЕН (гледат се настръхнало с Христов). За края си прав. Но това е отворен финал. Трябва да звучи недовършено – като всяко първо действие… Утре ще си на линия, предполагам… артисте…

ХРИСТОВ. Аз съм професио…

МАРИНА. Асене! Белобради!

Марина е при стареца. Той не е помръдвал. Отиват и мъжете.

Марина си държи устата.

Аз ви казах! Изроди! Уморихте човека!

АСЕН (приближава, навежда се). Чичо Белобради? Чичо Чезаре? (Слага ухо на гърдите му.)

ХРИСТОВ. Марина, имаш ли огледалце! Пред устата го сложи!

АСЕН. Ице, тичай да звънят в “Бърза помощ”! Тичай!

МАРИНА (с огледалцето). Чисто е! Не се замъглява!… Ицо, тичай!

ХРИСТОВ. Ох, да…

АСЕН. Чакай, ти докато отидеш!… Стойте тука! Направете нещо! (Той излиза тичешком.)

МАРИНА. Ице, направи нещо!

ХРИСТОВ. Ох, какво…

МАРИНА. Ох, само и ти не се паникьосвай!

ХРИСТОВ. Но какво да направя?! Гърдите нещо?!

МАРИНА. Ох, не мога да стоя при умрял човек… Господи! Ицо, не мога! Спомням си тате… (Избягва и тя.)

ХРИСТОВ (вцепенен; после подскача). А така… Ние първото действие не сколасахме… за второ ще мислим… Десет месеца… Уморихме и човека… Ама като сме оставили старците да ни вършат работата… а не я подхванем сами… Работил, поставял, ами спри… почивай… Човек трябва да знае кога да спира…

ГЛАС. Ицо, какво стана, бе?

ХРИСТОВ. Ами умря човекът! На сцената. Както си мечтаеше… Какво правят онези? Що не идва линейката?

БЕЛОБРАДИ (без да мърда). Ама вложи малко повече страст, Христов. (Христов се облещва.) Това за старците е напълно вярно. Разработи го, търси логическия акцент… Иначе добре го каза. Без патетика. (Отваря очи. Гледат се.) И добре обясни: финалът трябва да реже.

ХРИСТОВ (плюе си в пазвата). Не… Човек положително може да откачи… (Избягва презглава. Връща се. Истерично.) Това – режисьорите… Вие и гробарите си ще върнете два-три пъти – да акцентират по-добре върху спускането… на ковчега!… (Излиза.)

БЕЛОБРАДИ (трудно става; раздвижва глава; леко усмихнат тръгва към кулисите)

Отзад се чува тропот, бягане. Суматоха.

Белобради спира и гледа някого зад кулисите.

А, момчета. И вие се появихте все таки. Пък аз си мислех: само сценичните работници ни липсваха досега. (Широко усмихнат.)

ГЛАС ИЗЗАД КУЛИСИТЕ. Да спускаме ли, шефе?

БЕЛОБРАДИ. За кога? (Излиза.)

Ноември – 30 Декември 2002 г.